Та то свърши...
Тя беше влюбена. Това си личеше от километри. Блясъчето в очите, перманентната и безпричинна усмивка, топлината и нежността от жестовете ù се разпръскваха върху околните подобно на слънчеви лъчи. Да, това беше тя - едно слънчице.
Естествено, всички се бяха досетили коя е причината, стояща зад всичкото това щастие. Той. Именно на него се дължеше пеперуденото пърхане в стомаха ù, нестихващото леко гъделичкане, причинено от силните вълнение и наслада, които я обземаха всеки път, щом го видеше.
Той го знаеше. Беше му пределно ясно, че вече ù въздейства по някакъв начин. Харесваше му, тъй като чувството беше споделено - неговото съзнание също биваше превзето от нея.
Двамата бяха постоянно заедно - от сутрин до вечер и всеки ден. Дотолкова бяха свикнали заедно, че когато дойде времето за раздяла, не им се вярваше, че приказката им имала и свой край.
Мълчаливи, неподвижни, двамата просто стояха един срещу друг. Разстоянието, което ги делеше, бе около педя, педя и половина. Те харесваха тази близост.
Тя го гледаше с невинния си, детски и жален поглед, който говореше вместо нея. Времето сякаш беше спряло, когато най-накрая тя наруши спокойствието на тишината:
"Не ме забравяй!" - помоли го, полагайки неимоверни усилия да спре напиращите сълзи.
"Как бих могъл?" - отвърна ù той, целувайки я нежно по челото.
Двамата споделиха една последна нежна целувка, с чийто край беше ясно, че ще настъпи и този на общия им път.
Връщайки се обратно, вече сама по пътя, тя си помисли:
"Това беше всичко. Господи, та то свърши..."
Извърна рязко главата си, за да го види за последен път, но мястото, на което досега бе стоял той, вече беше празно...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Все права защищены
