Та то свърши...
Тя беше влюбена. Това си личеше от километри. Блясъчето в очите, перманентната и безпричинна усмивка, топлината и нежността от жестовете ù се разпръскваха върху околните подобно на слънчеви лъчи. Да, това беше тя - едно слънчице.
Естествено, всички се бяха досетили коя е причината, стояща зад всичкото това щастие. Той. Именно на него се дължеше пеперуденото пърхане в стомаха ù, нестихващото леко гъделичкане, причинено от силните вълнение и наслада, които я обземаха всеки път, щом го видеше.
Той го знаеше. Беше му пределно ясно, че вече ù въздейства по някакъв начин. Харесваше му, тъй като чувството беше споделено - неговото съзнание също биваше превзето от нея.
Двамата бяха постоянно заедно - от сутрин до вечер и всеки ден. Дотолкова бяха свикнали заедно, че когато дойде времето за раздяла, не им се вярваше, че приказката им имала и свой край.
Мълчаливи, неподвижни, двамата просто стояха един срещу друг. Разстоянието, което ги делеше, бе около педя, педя и половина. Те харесваха тази близост.
Тя го гледаше с невинния си, детски и жален поглед, който говореше вместо нея. Времето сякаш беше спряло, когато най-накрая тя наруши спокойствието на тишината:
"Не ме забравяй!" - помоли го, полагайки неимоверни усилия да спре напиращите сълзи.
"Как бих могъл?" - отвърна ù той, целувайки я нежно по челото.
Двамата споделиха една последна нежна целувка, с чийто край беше ясно, че ще настъпи и този на общия им път.
Връщайки се обратно, вече сама по пътя, тя си помисли:
"Това беше всичко. Господи, та то свърши..."
Извърна рязко главата си, за да го види за последен път, но мястото, на което досега бе стоял той, вече беше празно...
© Мария All rights reserved.
