- Спри!  - извика ми гневно ти, видях, че ме гледаш накриво, сърдито, мрачно, дори злобно, с пламък, с огън, с пожар, с пороен дъжд, със свиреп вятър.

Натиснах спирачката с хъс – за надпревара, състезание, караница, викове и бой. Теб сигурно те стегна колана, защото го дръпна като змия, захапала врата ти. Погледнах те мълчалив.

- Омръзна ми! – изсъска ми ти, разтвори устни и знаех какво ще последва.

Омръзнах ти с какво? Омръзнах ти със собствените ти мисли за мен. Нечувствителен? Не съм способен на романтика? Или пък... не те разбирам? Не мога да прочета книгата на лицето ти? Колко пъти водихме този разговор: аз се прибирам, ти ме гледаш сърдито, аз вдигам вежди, ти продължаваш, не ми говориш, блъскаш вратата и излизаш, а аз отново излизам навън. На работа? На фитнес? С колежки съм бил до късно?

Прибирам се. Гледаш ме. Излизаш си. Излизам си и аз.

Бяхме спрели на самотен път, покрай нас безкрайната гора – напред, нагоре, навсякъде обхващаше мрачния ни разговор неразговорен. Вече и на мен ми е писнало, може би? Оставих ключа на таблото и посегнах да отворя вратата на колата.

- Къде си тръгнал? – попита ме ти през зъби.

- Тръгвам.

- Не ти се тръгва.

- Тръгва ми се.

- Тогава защо си още тук?

- Може би... – започнах аз, но нещо вътрешно ме спря. Ти гореше с мислите си за мен и безкрайните обвинения, ти не разговаряше пряко с мен и нямаше и да го направиш сега – ти разговаряш винаги с образа ми в главата си, крещиш му на него, раздаваш му шамари, опитваш се да му обясниш какво, как, защо, е сбъркал, как да се поправи му обясняваш като на дете, отново и отново... а после се чудиш защо той не променя мен. За съжаление нямам номера му.

Слязох от колата и затръшнах вратата, оставяйки те сама. Краката ме поведоха през гората, мрачната рекичка шумолеше сред камъните, пееха листата на дърветата, шумата скърцаше в акомпанимент на стъпките ми, ставаше трудно, високо, а мен ме стягаше в гърдите. Аз изпитвам емоции. Аз имам чувства. Признавам, че ги има, че съществуват, че реагирам на погледите ти, на гнева и разочарованието, мними, мълчаливи ми ги даваш ти, и аз ги чувствам, опитвам, чувствам ги, боли, боли...

Гневът защитава вътрешната болка. С него потеглих нагоре, през ниските храсти, по камънаците край реката, между дърветата, докосвах с пръсти топлината им, грапави са отвън знам, отвътре имат безкрай спомени, години, години, в кръгове, кръгове, кръгове... Забързах крачка, гневът ми премина в задъхване, а болката в желание за повече въздух. Вятърът басово гърмеше сред далечните дървета, далечния връх, и небето заедно с него ме приканваше нагоре.

„Може би аз трябва да говоря пръв”

„Може би трябва да ми кажеш какво да направя, за да не ме гледаш гневно”

„Може би не ми вярваш, че ще си тръгна наистина?”

Не можех вече да си спомня какво исках да ти кажа с това „може би”, преди да изляза. Прекъснах нишката му с трясъка на вратата. По дяволите, знаех че липсва диалогът, все безкрайни монолози наум репетирахме и двамата, и аз, също, но не знаех какво да кажа на твоя образ в ума ми, защото уви, и той там мълчеше и ме гледаше обвинително... Затичах се нагоре, спуснах се покрай дърветата, краката ми разплискваха студената вода на реката, отново нагоре, помагах си с ръце да се изкачвам към отговорите, които не бяха там. Като знаеш, че нещо го няма, защо продължаваш да го търсиш на грешните места? А как исках да тръгнеш след мен и да ми запееш. Ако пееш зад гърба ми, да ми дадеш поне един отговор, или подсказка... с твоя приказен глас аз ще притихна и ще слушам. Ще ме обгърне в прегръдката си, или ще забие ножове горящи в плътта ми, ще ме помоли за помощ или пък ще извае въздуха в картини, сцени, чувствата ще пламнат в червено, зелено, синьо... Планината мълчеше, природата ръмжеше с вятъра си ниско, тя отговаряше на мисловните ти думи, защото природата може да чете в ума ти. Огорчението е като плевел – израстват навсякъде неговите нишки. Гневът е гръмотевица, дъждът – сълзите ти, а спокойствието ти е в целостта на далечната песен на листата. Ала не валеше. Нямаше и буря. Само безмълвен вятър...

Аз можех да бъда една стъпка зад теб и да те оставя да ме водиш. Ако беше... ах, ако беше!

Представих си силуета ти и ти извърна поглед от мен, дългата ти права коса, развята на вятъра, лицето ти нежно и красиво далеч от мен... хукна да бягаш покрай дърветата, и този път аз бях зад теб. Последвах те. Роклята ти разплиска водата на реката и капките обгърнаха ръцете ти, докоснаха дланите, целунаха талията ти... Последвах те отвъд. Ти тичаше по поляна с цветя, цветовете им се отразяваха в дългите ти коси – така ти беше в хармония с природата. Гърбът ти да гледам за мен не беше проблем – последвах те в тинята. Ти драпаше, тихо хлипаше от отчаяние, проправи си път и цялата кална стъпи на твърдо. Беше боса, вече нямаше дълга красива рокля, а разкъсания плат се гонеше около краката ти. Продължи да тичаш, защото гневът ти нямаше умора, и аз след теб, защото пък моята упоритост бе твърда като скала. Накрая ти спря сред високите дървета, докосващи с клони право в сърцето ти, разцъфна венец от рози на главата ти, косите ти, вплетени във вятъра така, както не ги виждат хора, очите ти пречистени се обърнаха към мен и потърсиха взаимна връзка. Така обгърната от природата, ти разтвори ръце да ме прегърнеш, изрисувана с бодли и кървави следи навсякъде...

Ако беше.

Подгоних липсващия ти образ по обратния път, към колата, за да те намеря и да бъда първия. Моята роля трябваше да бъде да те попитам, за да ми отговориш. Ако не питам, как ще ми отговориш? Обаче в бързането и преследването на красивата жена, обгърната от клони, аз вече не знаех къде се намирах. Спрях се, огледах се, но гората мълчаливо ми поклати глава, облаците ми се присмяха, а корените под краката ми откровено ми предложиха да ме спънат, ако пожелая. Не знаех как да се върна, а в съзнанието ми без обяснение посоките на света се обърнаха, оплетоха се нагоре и надолу, небето се превърна в безкрайно езеро, а на върха на планината ме чакаше сигурно колата. Затова тръгнах нагоре, все нагоре, с горящи очи и тази болка... болката от преследването заплашваше да ме надвие и да изпие кръвта ми, зажаднял за мъст вампир. Смях от вятъра. Смях от...

Зашеметяващата гледка покоси малкото ми останало самообладание – излязох от линията на дърветата, за да видя всичко пред себе си, стръмни склонове, далечни върхари и вятъра свиреп с неговия оркестър от дишания. Слънцето обгърна гърба ми, премина през силуета ми, запозна се със сянката ми и ме обгърна в ореола си, повеждайки ме напред. Кракът ми направи още една крачка, високо скърцаха камъчета под обувките ми. Слънцето ме побутна още по-напред, привлече ме с омайната си песен отсрещната планина. Още една крачка.

Ако беше времето, когато си говорехме.

Ако беше ти тук.

Ако бях аз там.

Погледнах към гората – а тя пак мълчи. Омръзна ми!! Да гледам как мълчиш срещу мен!

Извиках ти от върха, докато слънцето усили вика ми, вятърът го пое, дърветата го запяха, понесоха го, предадоха го на реката, а тя с веселие го измъкна покрай камъчетата, към лапите на жадното куче, спряло да пие вода от нея... то пи и от моя вик, той тръгна по кръвта му, намести се в сърцето му. Кучето се затича покрай реката, прескочи зелените храсти, устремено към теб, да свърши задачата, да донесе посланието. Изскочи на пътя, където автомобилите се движеха така непозволено бързо...

- Спри! – извика ми ти, с уплаха, със страх, с пламък, с огън, с порой, с думи... думи... глас...

Рязко набих спирачката от внезапно изскочилото на пътя куче, завъртях волана, излизайки в отсрещното платно, спасявайки така кучето, но най-глупаво... най-грешно... най-не на място... писък на клаксон, но ние вече нищо не виждахме, не само аз и ти, и твоите безмълвни думи, и безмълвен писък, и без нищо останала моментна грешка на човек, който може би никога не е трябвало да става шофьор...

Ах, така боли. Боли.

Ако беше истина,  или аз, или ти, или и двамата щяхме да сме мъртви. Ако беше истина, нямаше да имаме втори шанс.

Затова, нека поговорим.

Ако искаш.