- Спри! - извика ми гневно ти, видях, че ме гледаш накриво, сърдито, мрачно, дори злобно, с пламък, с огън, с пожар, с пороен дъжд, със свиреп вятър.
Натиснах спирачката с хъс – за надпревара, състезание, караница, викове и бой. Теб сигурно те стегна колана, защото го дръпна като змия, захапала врата ти. Погледнах те мълчалив.
- Омръзна ми! – изсъска ми ти, разтвори устни и знаех какво ще последва.
Омръзнах ти с какво? Омръзнах ти със собствените ти мисли за мен. Нечувствителен? Не съм способен на романтика? Или пък... не те разбирам? Не мога да прочета книгата на лицето ти? Колко пъти водихме този разговор: аз се прибирам, ти ме гледаш сърдито, аз вдигам вежди, ти продължаваш, не ми говориш, блъскаш вратата и излизаш, а аз отново излизам навън. На работа? На фитнес? С колежки съм бил до късно?
Прибирам се. Гледаш ме. Излизаш си. Излизам си и аз.
Бяхме спрели на самотен път, покрай нас безкрайната гора – напред, нагоре, навсякъде обхващаше мрачния ни разговор неразговорен. Вече и на ме ...