ТИ СИ ГЕРОЙ

      Днес , на Петровден, водих майка ми да я подстрижат при кварталната фризьорка , млада жена с руси коси на име Лейла. Сами разбирате, че на осемдесет и девет годишна възраст е много важна подстрижката, жените от оная епоха са свикнали да се грижат за фризурите си от млади. Докато аз израстнах с хипарските дълги пуснати коси без къдрене , без издухване, докосвани само от гребена.А майка ми не беше ходила на фризьорка от септември, миналата година, когато гостува на сестра ми и тя я заведе при нейната . Отначало причината беше зимата, после карантината, после аз все нямах възмоност да отида с нея и така до днес. Все ми мрънкаше да я заведа, косата ѝ влизала във врата, в очите, от нея я сърбяло , горещо ѝ ставало и така нататък.

   Обадих се за час и се уточнихме да е към дванадесет . Майка ми се заприготвя още преди единадесет, извади най- новия си панталон/ от преди петнадесет години!/, премери го, установи, че ѝ става, облече и някаква пак толкова нова блуза  и каза, че вече ще си обуе и обувките.

-Чакай, казах ѝ аз, закъде бързаш, има още час докато тръгнем!

  Не, тя вървяла бавно и тъкмо навреме сме щели да стигнем!

  Към единадесет и половина тръгнахме, тя с новите дрехи и бастуна, аз с домашния панталон и тениската от Норвегия, която си бях донесла преди две години. Успешно преодоля към  петдесет стъпала надолу, после път –надолнище към петдесет метра и ето ни в салона. Фризьорката я разпозна, тя, по всяка вероятност, познаваше всички бабички в квартала. Защото къде другаде, а не в кварталния салон, бихте се подстригали, ако сте над седемдесет и пет години?

  Процедурата завърши сравнително бързо, на пода се търкаляха немалко количество сиви коси, а майка ми вече можеше да отдъхне спокойно. Междувременно вече бях купила хляб и кутия катък от близкия магазин и така приключили със задачите, тръгнахме обратно. Вървяхме бавно, аз дори не съм си представяла какво е за една жена на осемдесет и девет години да изкачи почти петдесет стъпала , но тя ги изкачи. Похвалих я, че е герой и се сетих, че през живота си от нея не съм чула нито веднъж похвала, прибрахме се в апартамента и тя легна на леглото си да почива.

  Прочетох някъде, че човек цял живот се стремял да се хареса на майка си каквото и да прави. Отначало не повярвах, стори ми си прекалено обобщаващо. Нима тя би разбрала същността на всяко от моите постижения? Но после се замислих.

   Имам доста богата биография, от малка съм все сред отличните ученици, имам нелоша външност, дори и сега, на достойните за уважение шестдесет и седем години. Имам солидна професия, работя я повече от четирдесет години.Написала съм няколко романа, приказки, разкази...

  Тя никога не се заинтересува какво уча, какво създавам, изобщо, какво правя в ежедневния си живот. Никога не ме повали, дори не ми се зарадва, когато бях малко момиченце и всички роднини ме обсипваха с ласки, усмихваха ми се и казваха, че се гордеят с мене...Не ме е насърчавала дори когато съм се опитвала да се правя на домакиня. Може да е мислила, че това е мое задължение, мой избор и не заслужава поощрение. Но аз си направих извод, отначало не съзнателно, после съвсем логично. От нея се научих какво да не правя с моето дете.

   Но стига за това. Важното е, че вече има желаната нова прическа и поне няколко месеца няма да крепи косата си с фиби и шноли...И е наистина герой, петдесет стъпала не са никак малко! Да, ти си герой, майко и аз се гордея с тебе.