То

То е незабележимата пукнатина в мен. Не крещи, не руши с гръм — само се просмуква в светлината, както капката боя в чашата с вода. Понякога се събуждам с него, без да помня откъде е дошло, но усещам как ме стяга отвътре, като дреха, която вече не ми е по мярка. Не е гняв, не е и болка — по-скоро е сянка от нещо, което съм очаквала, но никога не получих.

Когато е в мен, ставам мълчалива. Светът заглъхва, хората се отдалечават, а вътре остава само гласът на едно неизречено "Защо?". В такива моменти не търся утеха. Само наблюдавам как нещо меко и живо там, в дълбините, се втвърдява — не от злоба, а от разочарование.

И все пак… може би то е начинът на душата да запомни, че е чувствала. И как.

То е като стара готическа катедрала — величествена отвън, но празна и мрачна отвътре. Ехо на молитви, които никога не са били чути, се лута из високите ѝ сводове. Аз съм този храм — строен от надежди, разрушен от думи.

Чувствам го като студ по каменните стени на сърцето ми, където някога са горели милиони свещи от чувства, а сега само вятърът разказва истории от спомените ми. В този вятър аз шепна имената на онези, които съм пуснала да се доближат… и които са оставили прах и празнота след себе си.

 То пристъпва с черни одежди, с лице скрито под воал, и носи в ръцете си букет от увехнали рози. Приема ме като своя, постепенно, неизбежно. И аз го пускам вътре — не защото искам, а защото само то още умее да стои с мен в Мрака, непринудено, безпристрастно.

Ще дойде пак със спускането на здрача — не с дива буря, а със стоновете на вятъра, който прегръща гробища. То пък ще бъде обгърнато от сенки, а стъпките му няма да оставят следи — само трепет по стените на душата ми, като восък, който се разтапя без пламък.

Ще се настани в мен, като прилеп в камбанария — с главата надолу, вкопчено в мислите ми. Всеки негов дъх ще превръща кръвта ми в мастило, а сърцето — в лист, по който да изпише с калиграфски букви спомените, които не искам да помня. Вкусът му ще е на старо вино, отлежало в ковчег — горчиво, плътно, неизпито.

То няма да говори. Само ще ме гледа с очите на паднал ангел, сънуващ предателството си. Всеки мой опит да го прогоня ще е като да гоня мъгла от катакомби. Няма да си тръгне, защото вече ще бъде вградено в мен — като витраж от разбити илюзии, които слънцето не може да освети.

Затова няма да се боря с него. Ще сключим пакт. И то ще започне да живее в кулите на мълчанието, да се храни със светлината, която ми е останала. Защото не ми е враг, но не е и приятел — то е моето отражение, когато се погледна в огледалото на самотата.

Като въздишка, излетяла от гърдите — не тежка, но дълбока, разяждаща с нежна упоритост.

Няма да пита, няма и да предупреди. Просто ще остане.

Някога го наричах "гордост", "достойнство",

понякога — "любов". А то било само рана,

прикрита с усмивка и премълчаване.

Сега го нося като брошка. Понякога бляскава, понякога фина.

Не ме прави слаба.

Прави ме цяла.

И все пак...

Съществува прелестна тъга в това да мълчиш,

когато си имала толкова много да кажеш. Стига да е имало кой да го чуе…