То е незабележимата пукнатина в мен. Не крещи, не руши с гръм — само се просмуква в светлината, както капката боя в чашата с вода. Понякога се събуждам с него, без да помня откъде е дошло, но усещам как ме стяга отвътре, като дреха, която вече не ми е по мярка. Не е гняв, не е и болка — по-скоро е сянка от нещо, което съм очаквала, но никога не получих.
Когато е в мен, ставам мълчалива. Светът заглъхва, хората се отдалечават, а вътре остава само гласът на едно неизречено "Защо?". В такива моменти не търся утеха. Само наблюдавам как нещо меко и живо там, в дълбините, се втвърдява — не от злоба, а от разочарование.
И все пак… може би то е начинът на душата да запомни, че е чувствала. И как.
То е като стара готическа катедрала — величествена отвън, но празна и мрачна отвътре. Ехо на молитви, които никога не са били чути, се лута из високите ѝ сводове. Аз съм този храм — строен от надежди, разрушен от думи.
Чувствам го като студ по каменните стени на сърцето ми, където някога са горели мил ...