― Добро утро, красавице! Наспа ли се? Ела при мен, защо си чак в другия край на леглото? ― усмихна ѝ се той и я притегли към себе си.

     ― Мммм аз да, но ти ми изглеждаш някак недоспал. Много съм гладна ― и тя се протегна и се потърка в ръката му         ― какво има за ядене? Мръдни малко да се понаместя, че ми стана студено. ― И тя се настани удобно, сгушена в топлата му прегръдката, гальовно отърквайки се в наболата му брада.

     ― Еййй, не ви ли е срам така да се излежавате без мен?! В другата стая е толкова скучно и самотно. Умирам от глад! Станал съм призори, обаче ви пазех тишина, но сега като усетих, че сте се събудили нямаше как да издържам повече.

     ― Хей чакай, чакай, дивак такъв ― усмихна му се благо и го погали по главата ― не скачай така по мен, изпомачка ме целия. Добре, добре. Ставаме да видим мама какво ни е сготвила.

     Той се понадигна от спалнята, протегна се лениво и си нахлузи чехлите. Беше още в прегръдките на съня, но нямаше как да се отърве от тези двама  освен, ако не им дадеше някаква закуска. Игрите оставаха за после, нямаше още сили за тях.

     Отвори хладилника и тримата застанаха пред него. Не повярваха на очите си. Пустош... Цялата белота на света ги обгърна в хладната си прегръдка. Бледата светлина от крушката нямаше как да прикрие липсата на храна. Рафтовете, пълни до преди ден с колбаси, сиренца, маслинки, биричка и какво ли още не, днес пустееха неестествено празни. Лъхна ги хлад, а червата им закъркориха още по-силно.

     ― Не може да бъде! Само това ли има... една консерва ли няма поне?! ― тя се понадигна да види горните рафтове, до които не стигаше.

     ― Знаех си аз, че не трябваше да ѝ говориш вчера така. За теб ясно, но защо няма нищо за нас? Къде е онази дебелата наденица? ― той я бутна и навря главата си на най-горния рафт.

     ― Слушайте сега и двамата ― тонът му рязко вдигна две октави ― ако не бях аз, да ви прибера от улицата, щяхте да си ядете ушите. Ти още щеше да се ровиш по кофите, какво като си красива, и че имаш най-зелените очи на света, никой нямаше да ги види, беше по-черна от катран ― и той я ръгна леко в ребрата ― а ти, още щеше да си стария просяк от квартала, с най-тъжните, кафяви очи, дето висеше пред входа на магазина ― и той го перна лекичко по ухото.

    ― Виж там на плота има някаква бележка ― каза му тя и се метна отгоре. Седна до нея, за да привлече вниманието му.

    Той се обърна и видя листчето, застъпено със солницата и написано с тънък, ситен шрифт:

„ Ако утре пак ме наречеш дебелана и ми кажеш, че трябва да отслабна, те напускам!!! Но понеже те обичам и ми дожаля за тези двамата, дето ти се умилкват в краката сега, ни записах час за фитнес, в 18.00 до офиса ти. Довечера!!! Ще те чакам там, не закъснявай! И ти не си вейка!!!

П.П. Храната за двамата разбойници е в шкафа до мивката. Плодовете са в хола на масата. Бирата я излях, калорична е!!!“

     Някъде отдалеч се дочу звънене. Той се огледа, но не видя телефон. Звъненето продължаваше...

     „Къде е... къде е проклетия телефон...“

     Протегна ръка и избута звънящия телефон на земята. Вибрирането и звука продължаваха да се чуват някъде изпод спалнята. Настоятелната мелодия го накара да отвори едното си око, само за да забележи, че отвън още беше тъмно. Пресегна се и докопа телефона. Напипа наслуки светещия екран и дразнещият звук спря. Метна се обратно на леглото, но усети подутина под завивката. Стреснат се обърна настрани и надигна чаршафа, а отдолу се показа сънена рижа муцуна, с клюмнали от спането мустаци и две примижаващи зелени очи.

     ―  Добро утро, красавице, не ти ли стига толкова сън? ― придърпа пухената топка към себе си и се гушнаха двамата на кравай ― Ако знаеш какво сънувах току що, няма да ми повярваш?!

     Някой задраска по вратата на спалнята и се чу скимтене. Той се пресегна, хвана единия си чехъл и го метна по посока на вратата. Събори една кутия от лавицата на стената, която падна върху коша с мръсно пране, поставен точно зад вратата, така че той се катурна на една страна и вратата се отвори леко. В същото време една черна муцуна се подаде оттам и си проправи път в неразборията. С един скок се оказа върху него и започна да го лае.

     ― Хей чакай, чакай, дивак такъв, още не съм си отворил очите. Разходката после, само да се разсъня ― надигна възглавницата си до стената и се облегна на нея ―  сънувах странен сън, говорех си с вас, което не е нищо ново, но по-ненормалното беше, че вие ми отговаряхте, а после и хладилника...

     ― Ама ти сериозно ли?! И имаше празен хладилник и бележка на плота, нали? ― той сложи глава на коляното му и изпръхтя.

     ― По-голям глупак от теб не бях виждала, честно ― мъъърррр ― почеши ме по врата, моля те! ― тя се протегна и се разположи на корема му ― С кой акъл ѝ каза, че е дебела?! Знаеш ли как фучеше снощи. Ти се напи и си легна, а ние останахме да ти сърбаме попарата.

     Подскочи на място като ужилен. Телефонът му отхвръкна от завивката, а пулсът му рязко се покачи на 150 удара в минута. Котката се стресна и го издра по ръката, а кучето скочи от леглото и започна да лае.

     ― Ама аз нямам жена... ― чу се да казва той ― и вие ми говорите... Боже луд ли съм или съм пиян?

     ― Вероятно и двете! Доколкото аз разбирам от хора, вие не правите нищо нормално! Не можеш да обичаш някой и да се държиш с него покровителствено. И аз те обичам, но да си ме чул да ти държа такъв тон?! Е, малко по-силно и напористо ти напомням когато забравиш да ме изведеш, но нищо повече. Тя прилича на мен, добра душа е! Търпи те въпреки наглостта ти и думите които ѝ казваш, точно както аз те търпя когато ми викаш. Просто те обичам.

     ― Аз пък да ти кажа, че не е прав тоя бълхарник. И аз те обичам, но да се съобразявам само с теб не си е работа. Трябва да уважаваш и моите желания! Не може да ме галиш когато на теб ти се иска и да ми слагаш храна когато ти решиш. Обичам те, но своеволия не понасям, сам знаеш че си поддържам маникюра остър. Лично според мен трябваше да те изхвърли или да ти накъса всички дрехи, само това с хладилника е малко. Не може да се отнасяш с нея мило само когато ти искаш. Тя е жена и трябва да си я глезиш и да я приласкаваш, но помни че и тя има нокти и драска.

     ― Нямам жена... нямам... ―викна той и прикри очите си с ръце. Заклати се ритмично, за да се успокои. Постоя малко така и накрая отвори очи ― Вие не говорите... Вие сте просто животни...

     ― И като сме просто животни, да не сме глупави?! ― контрира го тя и го перна ядосано с лапа по крака. Дълга драскотина се появи на прасеца му. Мястото пулсираше.

     Някъде отдалеч се дочу звънене. Някой се беше облегнал на звънеца на входната врата. Последваха пет-шест резки и краткотрайни иззвънявания. Пронизителният звук го ядоса...

     Усети болка в крака. Нещо звънеше, но на него му беше трудно да осъзнае какво се случваше. Мъглата в съзнанието му се разсейваше трудно. Стомахът му издаде несвойствени, продължителни звуци.

     Звънеше телефон... Звънеца на вратата.... Аларма...

     „Алармата!“ Пресегна се и напипа телефона, занатиска екрана, докато звукът спря.

     Някъде се чу звънец, дълго и настоятелно.

     „Вратата!“ Стана и се запъти към входната врата.

     Тъкмо хвана ключа, за да го превърти и отвори, когато погледът му попадна на бележка, залепена за огледалото до вратата:

     „Ако утре пак ме наречеш дебелана и ми кажеш, че трябва да отслабна, те напускам!!!...“

     Нещо прещрака в съзнанието му, сякаш току-що се рестартира. Миг на покой и непосредствено след това атаката на адреналина го блъсна като вълна. Сърцето му пропусна удар. Отвори и затвори уста.

     Пусна ключа и се затича към хладилника. Хвана здраво дръжката, но се поколеба за момент. Потръпна, не от студ, а от страх. Точно тогава видя, че до него са застанали като във военен строй, куче и котка, вперили немигащи очи в хладилника. Трима замръзнали гладници, очакваха съдбата да се произнесе. Отвори врата.

     Пустош... Цялата белота на света ги обгърна в хладната си прегръдка...

     Шокът го вцепенени. Не помръдваше нито един мустак или нос. Хладината леко се прокрадна към тях.

     Само една мисъл, подскачаше из ума му, като изпуснато топче за тенис на маса:

     „Нямам жена... нямам жена.. нямам жена...“