Умиращото Изкуство

  Разхождах се из един от големите магазини. Тия, германските, в които се продава всичко. Е, може би не точно всичко. За жалост, оттам човек не може да си купи жена или нещо такова. Макар че… Кой знае? Срещу определено договаряне сигурно човек може да си излезе от някой от тези магазини и с проститутка.
  Както и да е. Та, разхождах се аз, бях напълнил количката си с какви ли не боклуци за Коледа, когато го видях. Него. Седящият на земята човек, който в прилив на скръб се бе свлякъл на пода и си седеше там.
  За разлика от останалите хора, включително и охранителите в магазина, аз се приближих към него и го разгледах добре. Той беше брадясал, рошав, но иначе спретнат мъж на средна възраст, който стискаше в едната си ръка неразопакован диск на Йохан Себастиан Бах, а в другата държеше шишенце с ром, от което си посръбваше тихо.
  - Г-не, добре ли сте? – попитах го аз. – Имате ли нужда от помощ?
  - Много мило е това, че ми предлагате помощ – с провлачен глас ми отговори човекът. – Обаче вече май е доста късно за помощ – допълни той. – Изкуството умира!
  - Моля? – озадачено възкликнах аз.
  - Да, Изкуството умира – повтори човекът, след което се взря в диска на Бах, а сетне пийна от рома си. – Аз съм Изкуството! Или по-точно – аз съм Творец! Писател съм, но никой не ме цени. Дори една книга не съм издал през живота си, а съм написал дванайсет. Без да броя стихосбирките, защото съм и поет. Пиша стихове за деца. И ги чета на различни тържества. Но вече не ме канят.
  - Много жалко! – сконфузено рекох аз, притеснен от това, че хората ни зяпаха.
  - Да, жалко е – съгласи се с мен Твореца. – Жалко е, когато един Творец се строполи на пода в магазина. Но още по-жалко е, че нямаме Бах на 21 век! – допълни той, поглеждайки отново към диска с класическа музика. – Да. А можеше и да имаме, ако ценяхме повече Бах. Ако можехме да оценим красотата, тя щеше да е навсякъде около нас. И тогава писателите нямаше да припадат по магазините, докато коремите им къркорят от глад – продължи да говори Твореца, пийвайки още веднъж от рома. – Погледнете наоколо! – подкани ме той, оглеждайки се около себе си. – Една картина няма закачена по стените. Да, имаме снимки на месо, на умрели животни, но нямаме картина с живи животни на Констабъл например. И е сиво. И е грозно – завърши Твореца, отпивайки още една глътка от малкото си шишенце.
  - Искате ли да Ви помогна да станете – подканих го аз, защото ме беше срам да си разговарям с него.
  - След малко – отвърна човекът. – Хубаво е човек да удари дъното, за да може да се въздигне отново някой ден. Не ми се живее в този грозен свят, в който няма картини на Констабъл, окачени по витрините на магазините. Няма и да чуем Бах, защото на никого не му пука за него! Няма и да се роди нов Бах!
  - Хайде, подайте ми ръка – казах аз, защо вече бях започнал да губя търпение.
  - Аз също съм и художник – продължи да говори мъжът, без да ми обръща никакво внимание. – Даже и скулптури съм се опитвал да правя! Но не станах скулптор. То и скулптори вече няма, защото в скулптурата няма пари. А няма пари в скулптурата, защото няма желаещи да купуват скулптури. За чалгата обаче има европейски проекти. Има пари, защото има и желаещи да я употребяват. Да я консумират така, както се консумира хотдог. А Изкуството, което съм създал, влагайки цялата си любов и страст в него? То нищо ли не струва за никого?!
  - Моля Ви се, станете! – подканих го отново аз. – Не е прилично така да се седи по подовете на магазините.
  - Така е – съгласи се с мен мъжът, но не понечи да стане. – А прилично ли е Изкуството да умира? Прилично ли е цигуларите да свирят по подлезите, а писателите, големите, известните, да не могат да вземат десет лева хонорар за интервю по скапаната телевизия!? Изкуството умира. Поне тук, в нашата действителност.
  - Я го оставете тоя простак! – чух зад гърба си непознат женски глас. – Само знаят да пият по цял ден и да се излежават! Боклуци! – допълни жената, след което изгледа с погнуса Твореца и ни подмина.
  - Да, и мързеливец са ме наричали – продължи да говори Твореца, отпивайки от рома си. – Безделник и нехранимайко. Безработен човек. Човек, който не се труди. А не е ли изкуството все пак труд? Много по-мъчителен, изтощаващ и съсипващ от продаването на домати например? Не е ли достоен труд?
  - У нас явно не смятат така – отвърнах аз. – Хайде, ставайте – подкарах го отново, тъй като по някаква причина не можех да го оставя да се въргаля по пода.
  - Задачата за нас, писателите, художниците, музикантите и т.н. е да помагаме на хората да осмислят живота. Да видят красотата и надеждата в него. Да. Без красотата е грозно и сиво, и тъпо и няма смисъл да се живее! Изкуството ражда смисъл! Дори има и нещо още по-важно! Чрез истинското Изкуство светът става по-красив и по-добър! И ако няма финансиране за изкуството, т.е. за един по-красив и по-добър свят, тогава за какво да го има тоя свят въобще?
  - Добре, добре – отвърнах припряно аз. – Прав сте, но само не викайте!
  - Викът, викът… - продължи с отнесен поглед Творецът. – Само той ще остане! Само той – за нас – художниците, творците. Само плач, скърцане със зъби и безутешно налудничаво виене като във “Викът” на Мунк. И Чалгата! Тя ще господства! Тя е финансирана от Европейския съюз. Тя е търсена, защото в нея има пари, а в нея има пари, защото е търсена. Това май е омагьосан кръг. Изводът какъв е? Всички писатели и поети като мен, ако искаме да не умрем от глад и да не ни смятат за безделници, трябва да започнем да пишем текстове, в които се намеква за секс с малолетни, яки дупари, питони и гаражи, а може би и за бели мерцедеси и шампанско от сълзи.
  - Наистина е тъжно – съгласих се с него аз, този път без да ми пука дали останалите хора в магазина ни гледат злобно.
  - Ами художниците?! – провикна се Твореца. – Рисувайте порнографски картини! Да приличат на снимки и да няма замисъл в тях!
  - Хм – смотолевих аз, без да се опитвам да го прекъсна, защото сякаш се пробудих.
  - Музиканти! – продължаваше да крещи Твореца. - Връткайте си ханшовете, нападайте кръчмите и си намажете челата с лепило, за да залепват по-добре банкнотите, когато ви удрят по главите!
  В този момент и останалите хора в магазина се спряха и се заслушаха.
  - Уви! – продължи да говори мъжът. - Всичко е късмет. От раждането до смъртта. Ние просто не сме се родили с късмет. Твори ни се, та направо ще се пръснем... Но не може! “Тука е така”, както се казваше в едно есе на Георги Марков. Никой не ни цени.
  Около нас започнаха да се струпват хора.
  - Но аз няма да се предам! – провикна се Твореца и енергично се изправи на краката си. – Именно защото това искат от мен! Да се предам! Да не творя! Да не пробуждам никого от мъртвешкия сън! Но няма да стане! Ще си купя този диск на Бах! Ще го изслушам! Той ще ме вдъхнови да създам велики неща! И ще будя хората! Защото в това е смисълът! И защото без Изкуството не бива да се живее! – допълни той, след което хукна към касите на магазина, обладан сякаш от някаква божествена светлина, а хората се отдръпваха от пътя му, изпълнени със страхопочитание.