Усмихната сълза

• Не искам да ходя на градина, не ми се ходи! – тропна с краче малката Мила.
• Но защо не искаш, Мила? – там ще се срещнеш със своите приятели, ще играете, ще научиш нови и интересни неща. Ще се запознаеш с пъстри и интересни книжки, които съм сигурна, че ще ти харесат!
• Не искам, не искам, бабо! Не искам да говоря с никой, не искам да разглеждам книги, искам само мама! – Мила отново се разплака, закри с ръчички лицето си и цялото й телце се разтресе. Нейната любима баба започна да гали косичката й, прегърна я и тихичко започна да й пее.

Мила беше на 4 години. Беше минал само месец, откакто нейната майка почина внезапно. Никой не можеше да й обясни защо дядо Господ, за който всеки й говореше, беше вземал мама при себе си, след като е толкова добър. Нито разбираше защо нейния татко вече не се усмихва, не я гъделичка всяка вечер преди да заспи, не се боричкат, нито иска да играят на „Капитан Кук и Принцесата на вълшебния кораб”. Нейната любима баба започна да й пее повече песнички, дори оставаше до късно вечер докато заспи в детската й стая. Но и това не можеше да притъпи огромното желание на Мила да иска само за миг да се гушне отново в косите на мама, да усети миризмата на парфюма й, да чуе гласът й, да чуе отново ”Моето любимо съкровище”. И това носеше дълбока тъга на Мила и дори да знаеше, че е „мъжкото” момиче на татко, не спираше да усеща огромната празнина в сърчицето си.

•  Хайде, съкровище, да се разходим, сутринта е слънчева и топла, а ако размислиш и решиш, че искаш да се срещнеш с приятелчетата си – ще отидеш на градина, а аз ще те взема още на обед – опитваше се да я разведри нейната баба.
• Добре, бабче. Нека излезем!

Мила, макар и само на четири, се научи за месец да разбира езика на възрастните. Тя знаеше, че баба й става още по-тъжна когато я вижда, че плаче и говори за мама. Знаеше също, че баба тайно от нея също плаче вечер, когато мисли, че е вече заспала. Затова се съгласи и реши да излязат.

Слънцето навън грееше радостно, птичките пееха своите дълги и чудни песни, децата, с ранички на гърбовете си весело подскачаха и с бодри крачки бързаха към детската градина.

Мила стискаше силно с едната си ръчичка тази на своята баба, а в другата стискаше още по-силно своята Мери – малка плюшена катеричка, която се превърна в най-добрият й приятел, откакто почина нейната майка. Тя говореше почти постоянно на глас, а често и наум с нея – споделяше й колко много й липсва мама, целуваше я и си представяше, че там – от горе – където са звездите – мама я вижда и й се усмихва. Завиваше я до себе си вечер, дори й беше направила нейна възглавница от няколко носни кърпички и нежно я приспиваше вечер.

Стигайки до ъгъла на детската градина, Мила изненада приятно своята баба:

• Бабо, знаеш ли, съгласна съм, искам да отида днес на детска градина.

Сякаш огромна тежест падна от раменете на баба й, усмихна й се нежно и поклати окуражително глава.

• Радвам се, миличката ми, ти знаеш, че там е хубаво. Ще поиграете, ще ви почетат, ще порисувате, няма да усетиш кога времето ще мине и аз ще дойда да те взема.

Влизайки в детската градина, Мила веднага забеляза новото дете, за което днес беше първи ден в тази група. Почти веднага разбра, че името на момичето е Цвети. Разбра това, защото Цвети не спираше да плаче до гардеробчето си, а нейната майка тихо я убеждаваше да остави едно от своите три мечета, които Цвети искаше да вземе със себе си в групата. Толкова силно крещеше, че Мила си запуши ушичките.

• Не може, Цвети, не може и трите мечки, избери си само една!
• Нееее, не искам една – искам и трите – и трите! Тропаше и крещеше с пълно гърло детето. Мила се приближи плахо до Цвети, а тя почти моментално спря да плаче и любопитно заоглежда новото за нея лице.
• Искаш ли да си избереш едно мече и заедно с моята Мери да бъдат приятелки? – тихичко я попита Мила, показвайки своята катеричка. Майката на Цвети притеснено и с благодарност погледна своята малка спасителка. Прибра другите две мечета в шкафчето и остави двете деца спокойни да си говорят.
• Ти само нея ли имаш?  попита вече малко по-спокойната Цвети.
• Да, но аз много я обичам. И не искам друга катерица. Напомня ми за мама.
• А къде е твоята майка?
• Ами тя е горе, при звездите. Дядо Господ я взема`, за да я излекува от това, от което беше болна.
• Ами ще ти я върне ли после? – повдигна озадачено вежди Цвети.
• Искам, но баба и тати казват, че от там дядо Господ никого не връща. – Очите на Мила се напълниха със сълзи и те се затъркаляха по бузките й.

Тогава Цвети отвори гардеробчето, огледа другите две мечета и се замисли. После ги извади и протегна ръце, държейки ги.

• Избери си едно! Което ти харесва. То ще бъде приятел на твоята Мери. А искаш ли аз да бъда твоя приятелка? – Цвети избърса сълзите от очите на своята нова приятелка и се усмихна – Сега сълзите ти станаха усмихнати.

Двете момиченца се хванаха за ръце и влязоха в групата при другите деца.

От този ден нататък Мила и Цвети станаха неразделни. Те винаги носеха своите плюшени дружки и по цял ден играеха с тях. Защото дори и най-трудните моменти стават малко по-леки, когато имаш до себе си истински добър приятел.