Той беше пощальон. Обичаше работата си. Толкова я обичаше, че не можеше да си представи да върши друго. Всъщност неведнъж се бе убеждавал, че тази професия е единствената възможна за него.
За него нямаше нищо по-хубаво от това да обикаля непрекъснато. Движението му осигуряваше спокойствие.
Всички го намираха за странен, но това не му тежеше, защото бе свикнал. Примирил се бе с мисълта, че не е като другите и никога няма да бъде. В живота му винаги щеше да присъства тъмната сянка на необяснимия страх. Когато всичко зависеше от него, се справяше добре в ежедневието, но все пак живееше в общество и неразбирането на другите можеше да го побърка. Той не се предаваше, бореше се за нормално съществувание.
Проблемът бе, че не можеше да не се движи. Спреше ли на едно място, особено седнеше ли, получаваше сърцебиене и започваше да трепери. В такива случаи често се стигаше до панически атаки. Психиатрите му бяха поставили диагнозата катисофобия – страх от сядане. Те така и не разбраха на какво се ...