В едно друго измерение

Посвещавам на най-магичното и приказно място под слънцето и на хората,  които са там. И които цял живот посрещат и изпращат някакви други хора. 

            ***

Това се случва,   когато се видим и си стиснем ръцете, а после седнем пред старата чешма на площада и говорим, и говорим,  и не спираме да говорим сякаш сме се разделили вчера. Преди малко. Сякаш някой от нас е отскочил за цигари, а после се е върнал, за да продължим разговора. 

 Гледаме хълма, животните,  които се прибират,  празните сушилни за тютюн, залеза...

"Боже Господи, казвам си, това място се върти наобратно и е извън всякакви вселенски закони!"   

Пристига още някой,  да си налее вода, казва своето "здрасти", сяда до нас и също започва да говори. Знам,  че иска да ме прегърне, да ме целуне и да не ме пуска, защото и аз искам същото. Искам никога да не бяха свършвали онези лета, но те свършваха,  а аз мечтаех за следващото сухо ръкостискане и за говоренето, което не трябваше да спира. Защото,  ако спреше, ако се проточеше само в секунда мълчание, щяхме да чуем мислите си и да си кажем колко се обичаме и колко си липсваме, и как се сънуваме. И че имаме деца (да, ей онези лапърдаци ей там) и мъже, и жени,  и други приятели, но колко ни боли за невъзможното,  онова за което не споменаваме,  защото само ако го бяхме загатнали,  трябваше да останем завинаги заедно...

И така, докато се взираме напред,  а всъщност един в друг и си даваме сметка колко сме остарели,  но непораснали; и други, и същите, и уж зрели,  но пак толкова несериозни, идват останалите.  

И с тях си стискаме ръцете, търсейки в очите, в лицето, в усмивката,  в бръчките си  поне едно хлапашко намигване. 

Някой сяда на земята и се обляга на коленете ми. Заигравам се с косата му. Чува се "Докога си тук?..", но то потъва или отговорът потъва или май всички потъваме...

Малки ръчички дръпват ръкава на блузата ми. 

"Кога ще си тръгваме, мамо?"

Едни мъници, които не знаят,  че не е далеко мига, в който няма да бързат толкова. 'Мама' също не иска. И никога не е искала.  И винаги е казвала "Аз това лято няма да се прибера!" И никога не е спазвала обещанието си. 

После минават дните. Нощите също минават. Криволичат по плажа до язовирната стена, под водопада в хладната букова гора, през лозята,  под бадемите. През нощния риболов, хоремага и смокините в двора му. Закачат се на къпинака до запуснатите кошари.  Плискат се с вода от мраморния бунар извън селото с мраморното корито и малката кофичка,  вързана със синджир върху него...

Стъпваме в старите си стъпки, догонвани от една жадна за приключения сюрия деца, които чудно как вече не бързат да се прибират. 

После идва денят на ранното ставане, на суетенето,  на тягостното, мълчаливо кафе. 

Държа вещ, която не знам защо е в ръката ми. Тръгвам за нещо и се връщам без нищо. Клякам при куфарите, събирам сили, опитвам се да дишам.  Правила съм го толкова пъти, трябва да успея и сега! Ципът лежи между пръстите ми. Кандилото над леглото е празно. Ковьорът – все така приказен,  мамещ. Една муха се е заплела в паяжина. "Трябва да я спася!" казвам си, но не помръдвам...

"Искаш ли да ти помогна?" чувам зад себе си. Стряскам се.

Как да кажа,  че не, не искам да ми помогне! Че искам да остана сама,  да крещя, да хвърлям,  да се наплача.  Че искам  да остана тук!

"Ела..." казвам и излизам от стаята. 

Тясната пътечка до колата,  аз съм последна. Дръпвам портичката, но тя не се затваря. 

Виждам всички. Там, до чешмата. Закачат се  с децата ми, смеят се.

"Забравих си горе парфюма!" успявам да кажа и хуквам назад, назад, много назад... Настигат ме малки стъпчици. 

 "Върви да намериш топката си, извън двора е..."

И отново назад и нагоре. През две стъпала. Отключвам и сядам на пода в тъмния коридор. 

Тези сълзи ще бъдат  бързи. Трябва да са бързи. Ние бързаме!

Изправям се. Отново навън, без парфюма. Гребвам вода от кофа до стълбите. Добре...

До колата са всички. 

"Само не казвайте, че сте навън случайно!" мисля си.

Някой ми подхвърля топката. Улавям я. И така става. Вместо ръкуване...

"Излязохме за цигари, видяхме  че тръгвате и..."

"Знам" усмихвам се също. 

"Е, хайде..."

До следващото ръкостискане. До след година,  две. До някога. 

Тръгваме. Не се обръщам назад. Знам,  че и те също. 

Подминаваме бавно стара жена, която прави кръст във въздуха зад нас. Отварям прозореца и вдишвам цялата тази неземна любов. Напича. И този аромат на риган. Защо не го бях усетила досега...

"Мамо, защо плачеш?"

Мъжът ми докосва ръката ми. Подава ми цигарата си, а аз си казвам,  че някой ден ти, дребосъче,  ще си ме проумяло и ще пропуснеш този въпрос. 

ПП. След една ваканция майка ми ме попита с насмешка. 

"Защо му казваш мраморен на този кладенец? Та той си е от чист,  бял камък! И аз израснах покрай него."

И това беше най-безумната болка,  която е пробождала сърцето ми дотогава. Някакво страшно предателство. 

"Мраморен е, мамо!"проплаках. " Как може да не си го разбрала за толкова години?!"

"Ох, милата ми!" прегърна ме тя. "Ти си се влюбила безнадеждно!"