Посвещавам на най-магичното и приказно място под слънцето и на хората, които са там. И които цял живот посрещат и изпращат някакви други хора.
***
Това се случва, когато се видим и си стиснем ръцете, а после седнем пред старата чешма на площада и говорим, и говорим, и не спираме да говорим сякаш сме се разделили вчера. Преди малко. Сякаш някой от нас е отскочил за цигари, а после се е върнал, за да продължим разговора.
Гледаме хълма, животните, които се прибират, празните сушилни за тютюн, залеза...
"Боже Господи, казвам си, това място се върти наобратно и е извън всякакви вселенски закони!"
Пристига още някой, да си налее вода, казва своето "здрасти", сяда до нас и също започва да говори. Знам, че иска да ме прегърне, да ме целуне и да не ме пуска, защото и аз искам същото. Искам никога да не бяха свършвали онези лета, но те свършваха, а аз мечтаех за следващото сухо ръкостискане и за говоренето, което не трябваше да спира. Защото, ако спреше, ако се проточеше само в секунда мълчание, ...