В реда на нещата

В РЕДА НА НЕЩАТА

Решихме да излезем и да поплуваме в морето. Денят се очертаваше много приятен. Нямаше вятър, слънцето още отсега леко припичаше, беше някъде към осем и половина-девет сутринта. От морето се носеше хлад – прегръдка на водата, невидим полъх, който тихо благославя природата. Красиво.

- Сега няма много хора на плажа – казах на сина ми. – Ще се поразходим и ще поплуваме.

Той се съгласи, не взехме нищо, дори пешкирите оставихме в хотела. Хубавото в такива случаи е, че си сам с морето, не си говориш с него, мълчите заедно и се наслаждавате на общуването.

Когато наближихме, синът ми забеляза първи:

- Виж, събрала се е тълпа близо до флага!

Наистина, около десетина души се бяха скупчили и вяло обсъждаха нещо. Флагът бе зелен, морето – плоско като мисъл на стар политик, а денят все така се очертаваше хубав.

Не знам защо, но тръгнахме към тълпата: сигурно заради вроденото у всеки от нас стадно чувство. Трябва да сме там, където са другите. Щом са се събрали, значи има причина. Няма значение каква е причината, трябва да я има. Ето така хората предугаждаме своята приобщеност един към друг: волята, решението на мнозинството винаги се взема предвид, не защото непременно е вярно, а защото е шумно. Защо не тръгнахме в обратна посока? Защо не оставихме тази дузина млади и не толкова млади хора да се блъскат без нас, след като бяха решили да се качат в невидим претъпкан автобус на брега на морето? Не знам защо. Мисля, че и синът ми не знаеше.

Тълпата беше наобиколила един застрелян делфин; сивото му тяло лежеше съвсем близо до водата, явно вълните скоро го бяха изхвърлили. Беше малък по размери, струва ми се, въпреки че не виждам всеки ден делфини из ширините, в които се движа. Дупката от куршума зееше като кариес върху гърба му, черна и разръфана. Нямаше кръв или поне аз не видях, тялото беше подуто и грозно.

- Това е малко делфинче – каза един от зяпачите. – Защо ли са го убили?

- Рибарите ги стрелят, защото им изяждат улова – уточни друг.

- Злодеи – хвана се за устата красива млада жена и извърна поглед.

Една дълга вълна бавно се доближи до мъртвото тяло и го помилва с мокрите си пръсти.

Загърбихме групата и се върнахме в хотела. Не беше ден за плуване.

- Искаш ли да закусим? – попитах.

Синът ми не отговори, само кимна отрицателно.

- Защо хората смятат, че имат повече права, отколкото природата им е дала? – попита ме.

Няма как да е иначе, причина за този тежък въпрос беше в смъртта на делфина. Не знаех отговора. Затова само казах:

- Ние тържествуваме над природата и затова вероятно сме си втълпили, че тя трябва да ни се подчинява.

„Тържествуваме...” Ама че съм глупав. С годините човек установява, че думите рядко носят смисъла, който обичайно се схваща. Надявах се синът ми да не ме беше чул. Той каза:

- Не съм чел досега нещо добро да е произлязло от подчинението.

- Но то е в основата на реда – възразих.

- Да, но на естествения ред.

Погледнах го – юношата беше станал млад мъж.

А някъде дълбоко в морето пиян рибар в моторна лодка стреляше по майката на малкото делфинче. Ухилен до ушите, той твореше своя ред. Тържествуваше.