В РЕДА НА НЕЩАТА
Решихме да излезем и да поплуваме в морето. Денят се очертаваше много приятен. Нямаше вятър, слънцето още отсега леко припичаше, беше някъде към осем и половина-девет сутринта. От морето се носеше хлад – прегръдка на водата, невидим полъх, който тихо благославя природата. Красиво.
- Сега няма много хора на плажа – казах на сина ми. – Ще се поразходим и ще поплуваме.
Той се съгласи, не взехме нищо, дори пешкирите оставихме в хотела. Хубавото в такива случаи е, че си сам с морето, не си говориш с него, мълчите заедно и се наслаждавате на общуването.
Когато наближихме, синът ми забеляза първи:
- Виж, събрала се е тълпа близо до флага!
Наистина, около десетина души се бяха скупчили и вяло обсъждаха нещо. Флагът бе зелен, морето – плоско като мисъл на стар политик, а денят все така се очертаваше хубав.
Не знам защо, но тръгнахме към тълпата: сигурно заради вроденото у всеки от нас стадно чувство. Трябва да сме там, където са другите. Щом са се събрали, значи има причина. Ня ...