26.05.2015 г., 21:40

В реда на нещата

544 0 0
3 мин за четене

В РЕДА НА НЕЩАТА

 

Решихме да излезем и да поплуваме в морето. Денят се очертаваше много приятен. Нямаше вятър, слънцето още отсега леко припичаше, беше някъде към осем и половина-девет сутринта. От морето се носеше хлад – прегръдка на водата, невидим полъх, който тихо благославя природата. Красиво.

- Сега няма много хора на плажа – казах на сина ми. – Ще се поразходим и ще поплуваме.

Той се съгласи, не взехме нищо, дори пешкирите оставихме в хотела. Хубавото в такива случаи е, че си сам с морето, не си говориш с него, мълчите заедно и се наслаждавате на общуването.

Когато наближихме, синът ми забеляза първи:

- Виж, събрала се е тълпа близо до флага!

Наистина, около десетина души се бяха скупчили и вяло обсъждаха нещо. Флагът бе зелен, морето – плоско като мисъл на стар политик, а денят все така се очертаваше хубав.

Не знам защо, но тръгнахме към тълпата: сигурно заради вроденото у всеки от нас стадно чувство. Трябва да сме там, където са другите. Щом са се събрали, значи има причина. Няма значение каква е причината, трябва да я има. Ето така хората предугаждаме своята приобщеност един към друг: волята, решението на мнозинството винаги се взема предвид, не защото непременно е вярно, а защото е шумно. Защо не тръгнахме в обратна посока? Защо не оставихме тази дузина млади и не толкова млади хора да се блъскат без нас, след като бяха решили да се качат в невидим претъпкан автобус на брега на морето? Не знам защо. Мисля, че и синът ми не знаеше.

Тълпата беше наобиколила един застрелян делфин; сивото му тяло лежеше съвсем близо до водата, явно вълните скоро го бяха изхвърлили. Беше малък по размери, струва ми се, въпреки че не виждам всеки ден делфини из ширините, в които се движа. Дупката от куршума зееше като кариес върху гърба му, черна и разръфана. Нямаше кръв или поне аз не видях, тялото беше подуто и грозно.

- Това е малко делфинче – каза един от зяпачите. – Защо ли са го убили?

- Рибарите ги стрелят, защото им изяждат улова – уточни друг.

- Злодеи – хвана се за устата красива млада жена и извърна поглед.

Една дълга вълна бавно се доближи до мъртвото тяло и го помилва с мокрите си пръсти.

Загърбихме групата и се върнахме в хотела. Не беше ден за плуване.

- Искаш ли да закусим? – попитах.

Синът ми не отговори, само кимна отрицателно.

- Защо хората смятат, че имат повече права, отколкото природата им е дала? – попита ме.

Няма как да е иначе, причина за този тежък въпрос беше в смъртта на делфина. Не знаех отговора. Затова само казах:

- Ние тържествуваме над природата и затова вероятно сме си втълпили, че тя трябва да ни се подчинява.

„Тържествуваме...” Ама че съм глупав. С годините човек установява, че думите рядко носят смисъла, който обичайно се схваща. Надявах се синът ми да не ме беше чул. Той каза:

- Не съм чел досега нещо добро да е произлязло от подчинението.

- Но то е в основата на реда – възразих.

- Да, но на естествения ред.

Погледнах го – юношата беше станал млад мъж.

А някъде дълбоко в морето пиян рибар в моторна лодка стреляше по майката на малкото делфинче. Ухилен до ушите, той твореше своя ред. Тържествуваше.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...