Вампир

Вампир.

Така я нарекоха те. Вампир!

Беше по залез слънце. Пръстта върху ковчега на мъжа ù още не се бе слегнала, когато Невена ги чу. Блъскаха по дворната врата и крещяха. От всички обиди тя запомни само тази – вампир. Хората нахлуха в дворчето. После влязоха в къщата. На прага се смълчаха и я загледаха слисано. Невена стоеше пред тях цялата в бяло. В сватбения си тоалет. В кестенявите ù коси имаше булчински венец. Очите ù бяха мътни и дълбоки, сякаш хиляди реки бяха излели в тях мръсотията  и мъдростта си. Тези очи не питаха защо са дошли неканените посетители. Те знаеха. Идваха за нея. И тя ги чакаше.

Сред вцепенението някъде най-отзад се дочу пискливото гласче на Даскала:

     - Какво стоите? Хванете я вампирката! Или искате още някой си изгуби душата заради нея. Какво стоите, бе хора?

След тези думи тълпата се надигна, заръмжа и се нахвърли върху Невена. Задърпаха я, заблъскаха я. Сетне я повлякоха през двора към кръчмата. Там я завързаха за старата круша и я изоставиха. Само Даскала остана. Загледан в нея, той не продумваше. Гледаше я. Раздърпана, мръсна, с посиняла от студа кожа, която прозираше през разкъсаната рокля, тя стоеше с угаснали очи и гледаше някъде отвъд тоя свят. Внезапно младата жена вдигна поглед и го стовари върху него с яростта на обречения. Сепнат от тоя поглед, Даскала потръпна и зашепна, сякаш на себе си:

         - Вампир! И погледът ù вампирски, и измамната плът. Ще постоиш тук тая нощ. Да ти видим вампирската сила колко е. Ако студът не те изцери, то поне зората да те очисти. Вампир! Мъж като планина затри! Ненаситница! Че и мене полъга с тея вампирски очи. – мърморейки си така, той се извърна и си отиде.

Жената остана сама сред зимното село. Зареяла поглед в изгряващите звезди на небето.

Вампир!

Хубава беше Невена. Тънка и стройна. Много я искаха, но тя все отказваше и чакаше. Чакаше Лазар да се върне. Преди да тръгне за големия град да се учи, той ù бе казал:

       - Чакай ме! Аз ще се върна при теб.

Тъй се минаха пет години. Лазар се върна. Учен, възмъжал, облечен по градски и направо при Невена отиде. До две недели вдигнаха сватба.

След сватбата Лазар залиня. По лицето му нямаше капчица кръв. Само в очите му имаше огън. Тоя огън само за Невена сякаш гореше. Сгряваше я и я пазеше от лошо.

      Цяла година измина. Лазар все тъй вехнеше. Хората почнаха да шушнат. Видели го кръв да плюе, а тя да го целува след туй. Кръвта му пиела, казваха, нощем. Вампир била. Силата му изсмуквала и той не можел да се противи. Лазар легна и повече не стана. Докато той лежеше, злите езици още повече се разприказваха. Вече не се свеняха и в лицето да я наричат вампир.

Вампир!

Пълната луната огряваше снега, нападал по замръзналата чешма. Вятърът вдигаше облаци снежен прах и го блъскаше яростно срещу премръзналото ù тяло. Тя се плъзна надолу по старото дърво и седна. Колко ли още има до утрото. Тогава поне слънчевите лъчи щяха да я стоплят.

Невена потъна в уюта на мислите. Спомни си за топлия огън в очите на Лазар. За топлината в гласа му. За топлите думи. Ненадейно една нежелана и страшна дума се промъкна между топлите мисли и накара сърцето ù да замре.

Вампир!

Накрая и Лазар бе повярвал, че тя е вампир. Пъдеше я и не ù даваше да стои до леглото му, а накрая, когато вече нямаше сили дори за това, я гледаше с мрачна ненавист.

Това бяха и последните му думи.

Вампир!

Невена тръсна глава и се отърси от тежките спомени за последните дни и тежкия, обвиняващ поглед на Лазар. Погледна на изток. Там вече се прокрадваше зората.

– Още малко! Още малко – прошепнаха посинелите устни. Но с напредването на утрото вятърът стана още по-свиреп. Вдигаше цели парцали и ги вихреше около Невена. Зъзнеше и тялото ù вече бе безчувствено от седене неподвижно в студа.

Тя притвори очи. Ах, колко уютно било да се отпуснеш в топлата прегръдка на съня и спокойствието!

Малко по малко небето изсветляваше. Вятърът поутихна и леден студ скова земята. Все по-светло и все по-студено ставаше. Невена спеше. Ледените прегръдки на утрото я обвиваха и отнемаха последната ù топлинка.

Вампир. Вампир. Вампир... мислите се загубиха заедно с изгряването на първите лъчи.