/криминален разказ/

Как си, скъпа? Сигурно по-добре – болките отминали, успокоение и примирение, вече те унася… Не се тръшкаш, не се мяташ, даже не се въртиш… И най-важното – най-после си млъкнала…

Позата ти е хубава – отпусната, говореща ясно… Следователят ще е доволен – от пръв поглед се разбира какво е станало… А патологът ще се порадва на хубавия терен за работа…

М,да – а моята чиния е изстинала… Всъщност, не е точно моята. Предполагам си разбрала, че направих най-простото и ефективно нещо. Което ти не очакваше, нали? Смяташе ме за наивен глупак. Но не бива да съдиш така леко само от факта, че се ожених за теб…

Трябваше ти не мъж а съпруг. Удобен съпруг. Като домашните прибори – да използваш и прибереш в шкафа. Най-много да го покажеш на приятелките си, да се похвалиш как си ме дресирала и… Отново зад вратичката…

Мммм… Днес си надминала себе си. Така ухае манджата… Само дето няма да я опитам. Не бива – ще разваля красивата картинка, а и ще предизвикам съмнения в следователя и лекаря. Те ще вземат за изследване всичко – дори тенджерката с малкото останала гозба…

Нищо, ще се задоволя с угощението на помена. Оня помен – за теб…

Въртиш очи? Не можеш да изскимтиш дори? Езикът се е подул, скъпа. Тоя език, с който шибаше по нервите ми. Сега… Носи го със себе си… Макар че там е вечна тишина.

Противопоказна за теб атмосфера… Как ще я караш без скандали, без крясъци, без обвинения? А и аз ще съм далеч…

Не, бе – ще идвам. Ще плевя, ще садя цветя, ще сложа паметник… Макар останалите да ми се чудят. Жена му искала да го отрови, а той…

Скъпа, още ме чуваш, нали? Имаме време. Искам да съм сигурен, че докторите няма да те свестят някак си. Затова изчаквам. Като се успокоиш съвсем – ще взема кофата, ще отида да изхвърля боклука. Нали така е всяка вечер? „Изхвърли боклука!“ – викаше вместо простичкото „Добре дошъл, скъпи!“…

И хората знаят – прибрал съм се, щом ме видят с кофата да излизам. Е, ще изпълня очакванията им. Само ти побързай…

Как не се сети, че може да предвидя? Хитра си – поне така смяташ. Самоуверена, презираща глупака, дето толкова години те търпи…

Ще ти кажа защо. Просто те обичам. Все още. Затова не ти преча да ме напуснеш. Аз ще те посещавам, ще ти говоря, а ти ще си една непозната – тиха, кротка, любвеобилна…

Скъпа, каква отрова сложи? Аутопсията ще покаже, зная. Сложи и очакваше… Какво очакваше? Взе я от приятелката си – аптекарката, нали? И хич не се сети, че полицаите не са хептен прости, не са…

Ще ти разкрия една тайна. И аз не съм прост. Даже не се усъмни, когато с риск да получа нови ругатни, те помолих за чаша вода. И не видя как размених чиниите.

Не, не предвиждах, а просто очаквах. Да, рекох да съм предпазлив. И снощи, и оная вечер те молих за вода, сещаш ли се?

А, дори очите не въртиш… Но още май си тук…

Да, размених бързо чиниите… За всеки случай… И се оказа, че съм прав…

Скъпа, скъпа… Огледалцето… Сухо е…

Сбогом, скъпа!

Сега ще се прибера, ще очаквам вечерята, а ти… Паднала до масата… Паникьосвам се, викам „Бърза помощ“, нищо не разбирам…

Както и ще кажа на следователя: да, имахме проблеми, крещеше ми, вдигаше скандали и пред хората – я, що свидетели има, но не съм мислил, че ще  иска да ме убие…

Да, казвала ми е, че ме мрази, че иска да се махна, че апартаментът да е само неин… Обаче, кой да ти мисли, че ще иска да ме убие? И как ли е смятала да прикрие престъплението? Да ме хвърли в гората? Сама жена, а аз тежа… Или има някого? Питайте приятелките й… Онези, от групата парясници-алкохолички. Явно не е искала да е парясница, но алкохолът и клюкарската компания й бяха близки… Толкова близки, че ме е намразила, задето още мърдам и не я правя щастлива вдовица…

Скъпа…

Е, като си рекла – сбогом…

Отивам да изхвърля боклука. Теб други ще те изнесат…