Блъскаме се един в друг. Автобусът е препълнен. Задушно е вътре. Беше топло, после изведнъж застудя, стана съвсем хладно, враждебно. И този вятър – той носи нещо в себе си и със себе си, нахлува в теб и раздухва старите въглени на зимата, които не топлят, напротив, разпадат се. И става мъгливо, сиво и прашно по улиците, в небето, в хората; време като пепел.

     Момичето до мен е в спортно облекло, носи късо яке и клин, под който се очертават красиви неща. Бельото ѝ е дантелено, релефно. Погледът ми насила се отклонява от тази гледка към чантата, която упорито се набутва между краката ми. Не е ясно на кой точно от опрените о мен гърбове е притежание тази неудобна вещ, но това едва ли има значение. Висящите дръжки са заети, всички сме се хванали за пилоните като стриптийзьори и чакаме водачът на автобуса да спре, за да слезе някой, да се поизпразни търбуха, за да можем да се бутаме по-спокойно и учтиво.

     – Моля! – чувам.

     – По дяволите!

     – Аман!

     – Недейте... – Гласовете се сливат: ясни, объркани, тъжни, ядосани, нервни.

     Момичето с клина си тръгна, слезе без да се сбогува: раздвоена ми се стори, разстроена, затова не ми кимна вероятно. Останахме само аз и чантата между краката ми. Погледнах надолу. Чантата течеше. Цапаше обувките ми. Нещо мазно изглеждаше това, което се процеждаше през малките дупчици отстрани. А собственикът къде е? Кой всъщност пъхна тази чанта между краката ми?

     Оглеждам се. Почти нищо не виждам, само глави, гърбове, потни вратове. Мястото на красавицата е заето от дъртак с военно облекло; скрил се е зад камуфлажния му цвят, за да изглежда свеж и боеспособен.

     – Ваша ли е чантата? – питам.

     Онзи ме гледа презрително. След малко все пак отговаря:

     – Да ти изглеждам домакиня?

     Значи според него само домакините носят чанти.

     Замириса на компот от сливи. Обаче развален компот. Помръднах малко крака си, за да не цопна в компота. Имах важна среща, не стига, че вече съм омачкан, но и да мириша, ще е прекалено. При това – на развалени сливи.

     – Господине, може ли такова нещо? – попита ме гневно нисичка жена с нещо като боне на главата  си. Изглеждаше мила и ме гледаше настойчиво между краката. – Та вие сте нещастник! Простак!

     Точно в този миг автобусът мина покрай едно дърво и прозорецът замига от листата и отраженията им. Сякаш шарената сянка на дървото влезе във возилото и изпъстри лицата и дрехите на пътниците.

     Не я попитах защо мисли така за мен. Има още две спирки и слизам. Нека си разпределят другите, оставащите, съдържанието на тази проклета чанта. Кой ли я завря между краката ми, по дяволите? А и не мога да мръдна.

     Чантата беше ръчно плетена. Имаше сребърни нишки, вплетени в преждата ѝ. Вероятно е била хубава чанта, преди да поеме този багаж в себе си и да се обезформи. Като пълната жената с бонето; тя отново се подсети да пита:

    – И защо носите толкова много багаж? Знаете ли, че той се таксува допълнително? А и мърсите наоколо... Ако не беше толкова претъпкано, щях да се оплача. От вас. Не от багажа. Той не е виновен.

     Още една спирка. Военният ме гледа камуфлажно строго и окото му не трепва, сякаш се прицелва в мен. Мисля, че ме мрази. И аз го мразя.

     Мразя всички. Отивам на важна делова среща, облякъл съм сако, нося куфарче, за да изглеждам дипломатично, а ето че тук някой ме нарича простак, друг ме гледа като да съм му обул партенките, а красивото момиче просто избяга, защото не се вписваше в тази обстановка.

     После изведнъж се досетих, че чантата вероятно е била точно на това момиче. Да, върнах лентата назад. Когато гледах облеклото ѝ, докато се взирах в очертанията на дантеленото бельо, с крайчеца на окото забелязах, че тази чанта беше в лявата ѝ ръка, с дясната стискаше някакъв кичозен мобилен телефон. Изведнъж ми се стори, че чантата е важна, съвсем приятна и дори необходима; именно необходима – щом момичето я е носило и това момиче е толкова красиво, съдържанието на чантата също трябва да е красиво. Не може да е иначе. Пък и самата чанта е хубава, ръчно плетена, вътрешността няма значение.

     Дойде моята спирка, изхвърчах като тапа през вратата. Чантата беше в ръцете ми. Тя беше част от нещо хубаво, макар и протекло.

     И тръгнах към важната среща с дипломатическо куфарче и красива капеща чанта. Хрумна ми нещо. Засмях се на себе си. Не съм остарял, щом съм още толкова щур. Срещата, на която бях тръгнал, тази важна и изключително необходима среща, вече се беше състояла. В автобуса. С момичето. Спокойната хубост, която излъчваше, небрежната разсеяност в погледа, раздвоението в леките ѝ движения, ефирни и недовършени някак, тъгата, с която отмяташе кичурите на косата си и това еротично боди, клин или както там му казват... Това беше среща. С красотата. Реших, че понякога мъжете носят куфарчета, за да изглеждат възпитани и прилични, когато внезапно пред тях възникне съвършенството и те го докосват с мисъл и поглед. Да, значи затова съм взел куфарчето. Да имам делови вид на срещата с красотата. Иначе щях да изглеждам нелепо.