Блъскаме се един в друг. Автобусът е препълнен. Задушно е вътре. Беше топло, после изведнъж застудя, стана съвсем хладно, враждебно. И този вятър – той носи нещо в себе си и със себе си, нахлува в теб и раздухва старите въглени на зимата, които не топлят, напротив, разпадат се. И става мъгливо, сиво и прашно по улиците, в небето, в хората; време като пепел.
Момичето до мен е в спортно облекло, носи късо яке и клин, под който се очертават красиви неща. Бельото ѝ е дантелено, релефно. Погледът ми насила се отклонява от тази гледка към чантата, която упорито се набутва между краката ми. Не е ясно на кой точно от опрените о мен гърбове е притежание тази неудобна вещ, но това едва ли има значение. Висящите дръжки са заети, всички сме се хванали за пилоните като стриптийзьори и чакаме водачът на автобуса да спре, за да слезе някой, да се поизпразни търбуха, за да можем да се бутаме по-спокойно и учтиво.
– Моля! – чувам.
– По дяволите!
– Аман!
– Недейте... – Гласовете се сливат: ясни, объркан ...