ГЛАВА ВТОРА: ВИДЕНИЕТО

В първият момент, когато човек умре, не чувства нищо. Той е безплътен, той е нематериална енергия във целия този вакуум. Той е едновременно навсякъде и никъде. Точно такова чувство имаха и нашите герои. Всъщност те нямаха и най-малка представа къде точно бяха попаднали.

- Къде сме, по дяволите? – изруга Пол. Това беше доста непривично за него, но и той бе принуден да признае, че това място не подлежеше на никакво описание. Те буквално бяха в Нищото. Или може би вече и самите те се бяха превърнали в нищо. Как може човек да се превърне в нищо? Сама по себе си тази мисъл бе стряскаща.

- Добре ли са всички? – попита Марк, без да вижда или чува останалите, но не получи отговор. От гърлото му дори не се отрони и звук, сякаш бе ням.

- Какво по дяволите става? – изкрещя Плъха, осъзнавайки че всъщност чува собствените си мисли, а дори не беше отворил уста.

- Момчета, къде се изгубихте? – крещеше Дядо Джак с цяло гърло.

- Ама че странно – изказа учудването си на глас и Сам Уолъс.

“Определено това ще е най-голямото предизвикателство” – помисли си Отеца, без да издава нито звук, а и да искаше той усещаше, че не може.

Само Пол бе потънал в такъв унес, че не можеше дори да мисли. Всъщност точно в този момент едва ли можеше да направи каквото и да било.

Изведнъж, подобно проблясък, в съзнанието му се прокрадна картина, образът бе доста мъгляв. Приличаше на гледка през запотено автомобилно стъкло. Пол се сети, че като малък бе видял в една електронна книга някакви подобни илюстрации. Явно мозъкът му правеше тази асоциация доста уместно. Внезапно той видя нещо, което определено не му беше познато. Млада жена, доста красива и стройна. Кичурите се бяха разпилели по лицето ѝ, но той успя да го види ясно, защото една мълния гневно проряза небето. Жената се озърташе уплашено, сякаш се боеше да не я види някой. Ставайки неволен зрител на цялата тази картина, Пол усети известна доза любопитство. Фигурата ѝ бе наметната с пелерина, нямаше защитен костюм или нещо подобно и се намираше по средата на една полутъмна уличка. Силуетът на сградата пред нея изглеждаше заплашително. Изведнъж тя се сепна и тръгна да изкачва няколкото стъпала, които водеха до входната врата на въпросното здание. Нежната й малка ръка натисна твърдо и внимателно дръжката и вратата изскърца. Сякаш нещо в съзнанието на Пол се пречупи и странно защо това проскърцване накара цялата му душа да потръпне. Коя бе тя всъщност? И защо трябваше да гледа всичко това? Но каквото и да предизвикваше това видение, беше ясно, че не го е грижа за мнението и желанията на Пол. Така че той продължи да наблюдава какво ще последва.

Всъщност, освен че беше затънтена, въпросната уличка изглеждаше и напълно безлюдна. Дъждът продължаваше да вали. Капките дъжд приличаха на остри кинжали, пронизващи тъмната земя. Прозорците на сградата хвърляха мътна светлина към улицата и приличаха на очите на някакъв страшен звяр. Пол наблюдаваше как всъщност като че ли в продължение на цяла вечност не се случва абсолютно нищо. Най-накрая младата жена излезе, придържайки стомаха си с ръка, явно изпитвайки болки. Всяко движение представляваше трудност за нея, като това се забелязваше дори и под плътната пелерина, обгърнала тялото ѝ. Едва сега на Пол започна да му се струва, че въпросната сграда напомня на болница. Сякаш, за да потвърди опасенията му, една страшна мълния освети табелата й “Клиника Сейнт Джоузеф”, изписано със странни и дори страшни готически букви.

Внезапно цялата картина помътня, подобно на отражение във вода, което е било разбито от хвърлен в нея камък. Пол усети някаква сила, която се опитваше да го откъсне оттук. Някакъв далечен глас, който настойчиво изричаше името му и го призоваваше.

- Пол, Пол, събуди се, Пол.

Гласът странно напомняше на този Марк, но беше по-различен. Пол напрегнато се заслуша. Не това не беше гласът на Марк, в него имаше нещо странно и нечовешко.

- Само най-чистите по сърце преминават от другата страна. Само те стигат до абсолютната истина.

- Кой си ти? Или какво? – опита се да заговори със спокоен глас снайперистът. – И изобщо всичко това тук истинско ли е?

- По-истинско не може и да бъде, Пол. – с едва доловима насмешка отговори гласът.

- Какво стана с приятелите ми? – вече малко изнервен прозвуча Золски.

- Приятелите ти сега не са твоя грижа, Пол. – отговори сериозно гласът с известно напрежение. – Но те са добре…Засега.

- Какво искаш да кажеш?

- Всичко с времето си, всичко с времето си. Единственото, което мога да ти кажа на този етап е, че твоята роля в цялата тази работа може би е много по-важна, отколкото си мислиш.

^^^

Пол се събуди на непознато място. Всъщност той дори и не можеше да определи къде се намира, въпреки че беше буден. Навсякъде около него обаче имаше не мрак, плашещ и потискащ, а ярка светлина, която като плътна завеса го обгръщаше. Колкото и неща да бе видял Пол, текущата гледка го порази напълно. Беше напълно неземна или по-точно незегандарианска, тъй като човечеството отдавна се беше разселило на далечни планети и бе напуснало Земята. Това ли беше другото измерение, за което бяха учили в кадетската школа с Марк? Всъщност елитните снайперисти, имаха по-засилено изучаване на История на Вселената, тъй като там изучаваха 26-мерния модел за устройството й, който отдавна бе доказан. Но ако всичко това беше истина, то…

- Точно така, Пол. – сега разбра ли защо само ти премина през портала, докато другите не можаха и сега се намират на съвсем друго място. И това далеч не е само защото си толкова проницателен, Пол. У теб има нещо, специално. – продължаваше Гласът, същият който му бе говорил, докато беше…О, по дяволите, всичко беше толкова объркано…

Колкото и да се оглеждаше наоколо Пол, погледът му не можеше да проникне през плътната пелена от светлина, но странно защо независимо от яркостта си, тя не дразнеше очите му.

- Това да не е отвъдното – едва промълви Пол, съзнавайки, че репликата звучи някак комично.

- Пол, Пол…Нищо ли не си научил…Кое е отвъдното и кое реалността, кой може да каже това?

- Пол понечи да отвърне, но се замисли и попита:

- Защо винаги трябва да говориш със загадки? Кажи ми поне едно нещо направо в очите!

- Вече ти казах това нещо, Пол. – отговори някак неопределено Гласът. – Какво друго искаш да знаеш? – добави някак внезапно и по-меко той.

- Къде точно се намираме?

- Всъщност ние сме същевременно и много близко, и много далеч от твоите приятели. – додаде гласът.

- Да разбирам значи, че от мен зависи дали ще се върна отново при тях? – започна колебливо Пол.

- Точно така. Знаеш, че във Вселената нищо не се губи. И всъщност, колкото и да не ти се вярва, ти в момента си на половин метър от Марк и останалите, но нито можеш да ги видиш, нито да ги чуеш, нито да ги усетиш…

- Макар че Пол започваше да проумява някои неща, той все още не можеше да нареди пъзела в главата си, но кой би могъл?

- Значи моето видение ме е довело тук? – понечи да продължи прекъснатият разговор снайперистът.

- Не точно, но може да се каже и така – спокойно заяви Гласът.

- И от мен се иска да променя нещо във видението или по-скоро да разбера какво влияние са оказали събитията в него?

Гласът мълчеше, но Пол прие това като знак за съгласие.

^^^

Изведнъж Пол усети как някой го разтърсва. Беше Марк. И беше напрегнат. Пол потърка очите си с ръка. Наоколо стояха и останалите и го гледаха с известна тревога, а Плъхът му правеше компрес на главата. Той все още виждаше малко размазано, но погледът му, като че ли започваше да се фокусира. Когато стана възможно да вижда сравнително ясно, той се огледа наоколо. Все още бяха в тъмната пещера, но в далечината се виждаше светла точка.

- Беше в безсъзнание почти цяло денонощие – додаде Марк. Помислихме, че сме те изгубили. А не можехме да продължим напред без нашия снайперист.

- Така е – намеси се Отеца.

Сам Уолъс, Дядо Джак, Плъха, Ръсел и останалите патрулираха наоколо с автомати в ръце, защото никой не знаеше какво можеше да им се изсипе на главите.

- Какво стана? – с мъка изрече Пол.

- Дявол знае, – промърмори Отеца, който в очите на групата минаваше за познавач на тези неща или поне безизходицата, в която бяха попаднали, ги караше да го смятат за такъв – но това място не се подчинява на никакви физични закони, нито на нормалната, нито на специалната физика.

Изведнъж просто всички бяхме като замръзнали, все едно бяхме безпомощни играчки в ръцете на някакво по-висше същество.

Настана миг тишина. Пол се опитваше да събере мислите в размътения си от това свръхнапрежение мозък.

И изведнъж произнесе:

- Аз го видях.

- Какво? – изрева Дядо Джак с такъв тон, който накара съвсем безобидната дума да прозвучи едва ли не като псувня.

- Всъщност не го видях…И аз не знам какво се случи, но докато бях в безсъзнание, имах видение, бях обгърнал от бяла светлина, като завеса и един глас ми говореше, като твърдеше, че имам по-голяма роля в цялата тази работа.

Всъщност Пол реши да не им споменава за странната сцена, на която бе станал свидетел, докато бе изпаднал в…Бог знае какво.

- Чудна работа – промърмори Сам Уолъс. – Баща ми е споменавал, че навремето военните са разработвали таен военен експеримент за контролиране на мислите и съзнанието. Това се е случвало в митичната Зона Девет.

- Искаш да кажеш – започна неуверено Марк – че може да сме попаднали съвсем на друго място, така ли?

- Точно така – намеси се отново Отеца. – Приятели, не искам да ви отчайвам, но ако предположенията ми са верни, играта може да загрубее.

Отецът дори не бе довършил репликата си, когато до групата достигна странен шум. Беше нещо подобно на дяволско хрущене или пукане. Само че звучеше някак приглушено, дори почти нежно. Всички заеха максимално ефективно бойните си позиции, всеки опрял гръб до този на другаря си. В очакване на най-лошото. Неизвестността. Измина цял един миг на абсолютна тишина, през който не се случи абсолютно нищо. Но този миг, по-кратък от секунда, им се стори, почти като цяла вечност, толкова изморени и изнервени бяха всички. Изведнъж шумът се повтори, само че този път малко по-ясно.

Палците на хората вече бяха напрегнати докраен предел на сензорните спусъци на плазмените автомати.

Изведнъж пред светлината на прожекторите прибяга най-обикновена мишка. Поспря се, позагледа се учудено, а после се шмугна в една близка цепнатина в скалата.

Всички си отдъхнаха облекчено, а Пол дори се позасмя.

Изведнъж ги обзе измамно спокойствие, някаква странна еуфория. Накратко чувството можеше да се опише като абсолютен непукизъм от всичко. Марк силно се изненада, а също и останалите.

- Сложете си шлемовете, това е упойващ газ зембран. Твърде е рисковано да се вдишва дълго. – изкрещя Отеца.

Останалите, макар и потънали в унес, с мъка се опитваха да изпълнят инструкцията му, чувствайки подсъзнателно, че беше прав. След като поставиха на главите си шлемовете си и аспираторните филтри ги облъхнаха със сгъстен въздух, замъгленото им съзнание сякаш бе започнало за се избистря.

- Дали пък всички тези видения не са предизвикани именно от него? – запелтечи на свой ред Дядо Джак.

Останалите бойци се спогледаха многозначително. И без това бяха загубили много време в лутане из тези пещери, но бялата точка в далечината си оставаше да свети и сякаш колкото и да вървяха, те не се приближаваха към нея.

- Не можем да останем тук – додаде Плъха. – Определено не знаем къде се намираме. Можем да следваме единствено тази светла точка.

Марк помогна на Пол да се изправи и групата се пораздвижи.

- Ама че дяволско място, имам чувство сякаш тук се е зародил първичният хаос – промърмори Ръсел.

- Какво ли му разбира главата на новобранец като теб? – с леко напрегнат тон произнесе Отеца, но бе ясно, че се шегува.

- Момчета, ами ако просто се движим в кръг – отсече изведнъж Пол. – Може би този глас или каквото и да беше, е искал да проумеем нещо.

- Струва си да се поразсъждава – с лека ирония додаде Плъха, сякаш леко възвърнал си настроението.

^^^

Изминаха повече от два дни, през които групата се луташе из тези подземия, разположени в Нищото. Колкото и странно да бе, групата минаваше през един и същ маршрут от приблизително двеста метра и после пак поемаше по него.

- Момчета, - промърмори Пол, - аз не ви казах цялата истина.

- Какво има още да научим? – поинтересува се Отеца.

- Освен гласа, за който ви споменах, имах и видение на една жена, която влизаше в нещо като болница, а после излезе.

- Е? – с явна досада се обади Плъха.

- Ами цялата обстановка беше сякаш отпреди стотици години, може би дори и много повече.

При тези думи на Пол цялата група състояща се от около двайсет души сякаш по команда спря.

- Защо не ни каза по-рано? – обърна се към него Марк, с явно раздразнение в гласа си.

- Ами, честно казано, за първи път виждам подобно нещо, но сякаш имах смътното чувство, че съм го виждал и преди.

- Знаете ли какво, - поде Марк – ами ако приемем, от това, което ни каза Пол, че неговите видения са свързани по някакъв начин с нашата мисия.

- Ама че налудничаво – промърмори Плъха.

Останалите от групата го изгледаха малко накриво и той млъкна.

- Струва си да се опита. – продължи Марк. – Явно тук нещата не вървят нормално. Според мен законите на това измерение са по-особени. “Портата на сънищата” не е нищо друго освен изпитание за най-чистосърдечните. И сега ни се дава шанс да се измъкнем. Какво ще се случи, ако просто започнем да се движим назад?

- Не те разбираме съвсем – промълви почти единогласно отрядът, с изключение на Отеца, който лекичко се усмихваше и каза:

- Ясно е като бял ден, при нормални обстоятелства ако едно тяло се движи със скорост, по-малка от тази на светлината, времето върви нормално, а ако то започне да се движи със скорост, която я превишава, то времето започва да тече обратно. Въпросът е, че това съвсем не важи за черните дупки, а също и за червеевите дупки.

- Именно! – отвърна Марк, сияещ, че са го разбрали.

Групата започна да се движи по същият маршрут, само че в обратна посока и недостижимата досега бяла точка, която се очертаваше да бъде изход от цялото това Нищо, започна да се приближава. Изведнъж обаче, когато почти я бяха стигнали, задуха силен вятър, който като че ли не искаше да ги пусне да минат през прохода. Той ги принуди да вървят приведени напред към целта.

- Момчета, имайте вяра, всичко е във въображението ви – изкрещя Марк.

Тишина.

Пълна тишина.

После всичко потъна отново в мрак.