Вторник. Ранен следобед...
Не обичам да ме разпознават. Суетата си забравих захвърлена някъде из младежките години и така си се чувствам най-добре. Свикнаха и хората, дето са наоколо - пенсионерите от кооперацията, продавачките по магазините, клиентелата на кварталното кафене, там, дето си пия кафето. Приеха ме като свой, като част от пейзажа и толкоз... Дори сега след злощастната каскада, някак лесно приемат за даденост новото ми
превъплъщение - това с двете патерици. Благодарен съм на всички, че ме оставят на мен самия и болежките ми. Да! По-добре е така!
Сега увих шарения шал като муджахидин и затрополих надолу. Докато сляза и таксито ще дойде.Аха! Ето го! Шофьорът - младо момче, към трийсетте, засия насреща, което значи, че дегизировката е гола водица. Все едно! Вече съм тръгнал!
Извъртам се и се нагнездвам на седалката отпред и тихо му казвам:
- Тръгваме, младежо, и карай внимателно, защото умирам от страх, когато някой ме вози!
- Не Ви вярвам! Точно Вие, рали-пилотът, дето правите ония скокове по филмите, дето... Изведнъж се стресна - дето...
- Дето имаме късмета и привилегията често да сме с патерици... Довършвам фразата, а и разговора по темата.
- Извинявам се! Няма да се повтори! Забравих да попитам къде отиваме! На преглед ли?
Малкият почти спира таксито, за да зададе въпроса.
- Не, приятелю! Отиваме до едно място и после се връщаме обратно. Няма да те бавя много. Виждам, че имаш още въпроси, но не сега! Може да поговорим някоя сутрин на кафе. Знаеш къде е кварталното кафене до кооперацията, дето ме взе, нали?
Следва утвърдително кимане с глава. И така необходимото ми мълчание после - също.
Най-после мога да се съсредоточа върху това, което има да се случва. И както виждам – направо е неизбежно.
Казвам го със сигурност, защото още от кръстовището, което минахме преди малко, един светло сив „Опел“ ми се набива в очите. Направо ги ръси с лютив пипер...
Спираме до него. Отсреща погледът се блъска в спуснати щори. Жилището - наследено от тъста ми.
Вадя телефона и звъня продължително. Всеки сигнал усилва пулса на вените, сякаш се люшкам напред-назад на потъваща лодка.
След време в слушалката се чува:
- Скъпи, на съвещание съм! Нали ти се обадих, че ще закъснея? Не мога да говоря сега! Айде, ще ти звънна после! Чао!
Имам чувството, че това чуваме не само аз и шофьорчето, а кънти навсякъде...
С втренчени в „Опел“-а очи се чувам да казвам ясно и отчетливо, сякаш говори диктор:
- Миличка! Би ли погледнала през прозореца да ме видиш? Пък и аз да ти видя очичките!
Щорите остават вкаменени...
Тръгваме си. Нямам крака да се кача до горе. Нито пък искам.
Б. Калинов. 21Януари2010г.
Пловдив.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Борис Калинов Все права защищены
