Вторник. Ранен следобед...
Не обичам да ме разпознават. Суетата си забравих захвърлена някъде из младежките години и така си се чувствам най-добре. Свикнаха и хората, дето са наоколо - пенсионерите от кооперацията, продавачките по магазините, клиентелата на кварталното кафене, там, дето си пия кафето. Приеха ме като свой, като част от пейзажа и толкоз... Дори сега след злощастната каскада, някак лесно приемат за даденост новото ми
превъплъщение - това с двете патерици. Благодарен съм на всички, че ме оставят на мен самия и болежките ми. Да! По-добре е така!
Сега увих шарения шал като муджахидин и затрополих надолу. Докато сляза и таксито ще дойде.Аха! Ето го! Шофьорът - младо момче, към трийсетте, засия насреща, което значи, че дегизировката е гола водица. Все едно! Вече съм тръгнал!
Извъртам се и се нагнездвам на седалката отпред и тихо му казвам:
- Тръгваме, младежо, и карай внимателно, защото умирам от страх, когато някой ме вози!
- Не Ви вярвам! Точно Вие, рали-пилотът, дето правите ония скокове по филмите, дето... Изведнъж се стресна - дето...
- Дето имаме късмета и привилегията често да сме с патерици... Довършвам фразата, а и разговора по темата.
- Извинявам се! Няма да се повтори! Забравих да попитам къде отиваме! На преглед ли?
Малкият почти спира таксито, за да зададе въпроса.
- Не, приятелю! Отиваме до едно място и после се връщаме обратно. Няма да те бавя много. Виждам, че имаш още въпроси, но не сега! Може да поговорим някоя сутрин на кафе. Знаеш къде е кварталното кафене до кооперацията, дето ме взе, нали?
Следва утвърдително кимане с глава. И така необходимото ми мълчание после - също.
Най-после мога да се съсредоточа върху това, което има да се случва. И както виждам – направо е неизбежно.
Казвам го със сигурност, защото още от кръстовището, което минахме преди малко, един светло сив „Опел“ ми се набива в очите. Направо ги ръси с лютив пипер...
Спираме до него. Отсреща погледът се блъска в спуснати щори. Жилището - наследено от тъста ми.
Вадя телефона и звъня продължително. Всеки сигнал усилва пулса на вените, сякаш се люшкам напред-назад на потъваща лодка.
След време в слушалката се чува:
- Скъпи, на съвещание съм! Нали ти се обадих, че ще закъснея? Не мога да говоря сега! Айде, ще ти звънна после! Чао!
Имам чувството, че това чуваме не само аз и шофьорчето, а кънти навсякъде...
С втренчени в „Опел“-а очи се чувам да казвам ясно и отчетливо, сякаш говори диктор:
- Миличка! Би ли погледнала през прозореца да ме видиш? Пък и аз да ти видя очичките!
Щорите остават вкаменени...
Тръгваме си. Нямам крака да се кача до горе. Нито пък искам.
Б. Калинов. 21Януари2010г.
Пловдив.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Борис Калинов Всички права запазени
