- Защо продължаваш все да бягаш?
- Защото ме е страх. - тихо отвърнах аз
- От какво?
- От неизвестното.
- Защо? - веднага тя изстреля още един въпрос, като всички онези които продължаваше да ми задава с часове наред - Как може да те е страх от нещо което не знаеш какво е?
- Страх ме е и точка. Няма повече.
- От какво точно те е страх?
- Страх ме е от бъдещето - онова голямо неизвестно, забулено в тъмнина и мистерия.
- За това ли се отказа от живота?
Кимнах без да отговарям и отново забих поглед в земята. Този разговор се повтаряше вече от няколко часа, като всеки път се въртеше около два единствени въпроса "Защо" и "Защо". Какъв бе смисълът на това безумно начинание? Какво изобщо целеше тя? Не можех да я разбера ...
- Знаеш ли какво? - попита тя и усетих погледът ѝ върху себе си, но продължих упорито да гледам в пръстите на краката си, сякаш бяха най-интересното нещо на този свят.
- Какво ? - насилих се да отговоря, въпреки че предвкусвах поредният топовен снаряд от въпроси, който всеки миг щеше да започне да се лее - но вместо това, за пръв път от доста време насам тя взе думата:
- Всичко е в главата ти, човеко. Счупи оковите, сковали ума ти и духът ти ще се освободи. Ще се почувстваш лек като перце отново и ще отлетиш към нови хоризонти и покорявайки високи върхове - Тя замълча за малко сякаш усетила, че е грабнала вниманието ми, но не само бе успяла да грабне вниманието ми, а го беше приковала с невероятна сила - като същински магнит и очите ми се бяха впили в нейните. Синият им цвят ме караше да се чувствам, все едно плувам. Все едно се рея в безтегловност. Все едно ... - Спри да се страхуваш от онова което съзнанието ти сътворява. – продължи тя, прекъсвайки мислите ми - Разбий онова, което те притеснява на пух и прах. Именно заради тези тежки окови, които сам си поставяш, в един свободен свят, ти се чувстваш като затворник. Умът ти е онова, което те държи в тази въображаема килия, не го ли разбираш това? Ако сам не се освободиш, тогава кой? Кой, ако не ти и кога, ако не сега?
Когато нежният ѝ глас се разтвори във въздуха с последните срички излезли от устните ѝ, тишината изведнъж се усети тежка, като завесата която пада на театралната сцена след представление. Никога до сега не бях мислел, че отсъствието на каквито и да са звуци може да бъде толкова болезнено. Тази тишина крещеше. И изведнъж тя отново дойде да ме спаси с още няколко от нейните несекващи въпроси.
- Реши ли какво ще правиш сега? Ще продължаваш да си седиш тук окован в съмнения и страхове? - Тя грациозно се изправи, протегна ръка към мен и отново впери поглед в моя. Беше странно усещане. Сякаш бе проникнала в душата ми. Стоплих се изведнъж. Непознати чувства започнаха едно по едно да извират от мен. Не можех да ги разпозная обаче, защото никога до сега не се бях сблъсквал с тях. След кратката пауза, тя ме запита с нежен, изкусителен и сладко подканващ глас: - Ще дойдеш ли с мен?
- Къде? – запитах аз.
- Там където ще се почувстваш свободен! – рече простичко тя и ме дари с онази топла усмивка, която може да те стопли в мразовита нощ. Позата на тялото ѝ беше непоклатима, въпреки хладният полъх на есенният вятър, който ни прегръщаше. Погледът ѝ бе изпълнен с твърда решителност, която сякаш се прехвърли върху ми.
Поех протегнатата ръга и се изправих от студената земя, на която бяхме седели до този момент и изведнъж - изведнъж се почувствах лек. Лек, като перо. Почувствах се свободен като птичка в пролетно утро. "Какво направи с мен?" - запитах се наум, докато правех първата крачка. И тогава познах едно от онези нови чувства, които бушуваха като бесен ураган вътре в мен - вече не ме беше страх! Дори исках да усетя още от това огромно неизвестно което седеше някъде пред мен в далечината и ме очакваше. За пръв път нямах търпение да отида на единственото място, което до сега панически избягвах. Исках да живея. Исках да започна да обичам. Исках да се смея докато от очите ми не потечаха сълзи. Исках да плача от радост. Исках да опитам от всичко. Исках, всичко!
Но най-важното бе, че онези безкрайни въпроси които Тя ми бе задала, всъщност бяха най-големият подарък който бях получавал някога - помогна ми да видя смисълът на онова, което не разбирах. Помогна ми да видя светлината. Светлината на едно ново начало ...
... и тогава усетих хладина, въпреки горещината, която гореше в мен. Чух мъжки и женски гласове да говорят на жена която плачеше, казваха ѝ да диша, че всичко е наред, и в този миг силен детски писък разцепи въздуха. Секунда по-късно разбрах, че този глас който се дереше със всичка сила, сякаш да напомни на света за себе си, всъщност беше моят. И тогава разпознах още едно от онези неща, които така желаех да усетя – Нямах търпение да живея ...
© Джей Ем Все права защищены