Яна и Гено
Яна и Гено
Ех, че симпатично семейство бяха Яна и Гено. Шумни, весели, забавни и щастливи. И добри. Всички ги обичаха. И те се обичаха. От деца, та до днес. Рано се бяха оженили, но дълго останаха само двамата - цели петнайсет години.
Най-после решиха и осиновиха Митко. На три годинки. Сякаш им беше рожден син - бързо се приспособи към техния бит и нрав. Тогава вече щастието като че ли преливаше.
Бързо минава времето. Митко стана на десет години. Гено наедря и леко побеля, а Яна започна да пълнее.
- Яно, Яно-о, спри да ядеш толкова.
- Ами като ми се яде!
Една вечер Гено връхлетя при съседите - в махалата само те имаха телефон тогава.
- Яна умира! Бързо се обадете на "Спешна помощ"!
- Колата пристигна. Лекарят прекрачи прага и срещна уплашения и тревожен поглед на Гено:
- Бързо, докторе! Корем я боли. Пъшка, стене, вика... Бързо!
Лекарят я прегледа, разпита я и се усмихна, макар да беше малко ядосан:
- Ама защо сте ме викнали мен бе, хора! Защо още при първите болки не я заведохте в "Майчин дом"? Та жената ражда.
Гено се вкамени. Яна спря да вика. Съседката се ококори.
След три дена Яна се върна по-щастлива от всякога. До нея Гено, ухилен до уши, носеше Росето.
- Ей, Яно! Кажи сега кое от децата обичаш повече? - закачаха я съседките.
- Вие пък! Как може да ме питате така? Обичам ги поравно. И двете са си мои деца.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Лидия Все права защищены
