Вече е късна есен. Студеният ноемврийски вятър шибаше дърветата. Събаряше жълтите листа, сбираше ги на малки купчинки, а после с фината грация на илюзионист ги разпръскваше – накъдето му видят очите. Слънцето и днес е избягало като крадец след жалък обир, а небето – неговата плът и кръв, вече цяла седмица е натежало от скапани, мръсно-сиви облаци.
Птиците също побягнаха и се изпокриха, кой ги знай къде? Може би отвъд хоризонта, а може би и по-нататък – знам ли? И цветята ги няма, отдавна всички се изгубиха. Само там – насред поляната – останаха да стърчат сгърчени и изсъхнали три рози, самотни и жалки остатъци от довчерашна красота. Всичко наоколо е нямо и глухо. Даже и циганите са изчезнали, дето лятото си бяха направили тука катуна. Останаха следите от „пеещите“ им каруци като релсите на трамвая. А огънят, който всяка вечер извиваше нагоре кървавия си език, за да оближе небесната снага – отдавна изгоря. На негово място се виждаха само пепел и поопърлени дънери.
Студено е, дяволски е ...