26 авг. 2014 г., 20:38

За убийствата и за греха, за моето довиждане и за съня

796 0 1
1 мин за четене

В природата ни... или по-точно в "генетичния ни код" е заложено... или по-скоро написано да сме убийци.

Вече трети месец живея в мрак. Будя се-тъмно е, възцарява светлина-слагам черни очила, присмивам се на деня и злорадо го наблюдавам зад стъклата, с любимото ми и най-старателно подобие на ехидна усмивка. Единствено приемам пламъка.Но не този от запалките. Той е изкуствен и жалък, евтаназия за улеснение, колкото и брутално да звучи,но без да изглежда така. Далеч по първично красиво е да измъкнеш клечката от нещастната кутийка, която впрочем скоро ще се опразни (точно като чекмеджето ми с чувства към теб) и ще изхвърлиш и замениш с нова. След това с един рязък замах я подпалваш (клечката, но за по-алчните - може и цялата кутийка). Даваш живот за части от секундата, отнемаш го, за да го вселиш в тютюна, за да събудиш никотина, да приспиш глада и отровиш съвестта. Отнемаш животи, включително и своя, желание по желание, малко по малко.

Набушувалото се пожарче изгасва, усещаш, че те е обляла тъмнина и няма нужда от маски или тъмните стъкла.

Всяка нощ сънувам, че ролите ни се разменят. Аз живея на светло, а ти ме наблюдаваш от далечината. Аз се влача монотонно, а ти - скачаш от място в място, с многобройни посоки, без дестинации. И започвам да ти завиждам. Защото в съня аз съм обикновеното слънце, което всеки ден изгрява и залязва и така до безкрай, а ти...Ти си облак, свободен, бягащ, изчезващ, появяващ се, буреносен, сив, бял, розов, златист, нищо и всичко, илюзия, но истинска.

И се събуждам, отново съм си аз.

Има нежна мистика във всяко "довиждане". По приятен начин възбужда порива да преследваш хипотетичното "здравей отново" в безвремието.

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Габриела Петрова Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Щастие 🇧🇬

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Куцата 🇧🇬

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

Греховете на Фатима 🇧🇬

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Очите на Елиф 🇧🇬

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Трите прошки 🇧🇬

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

С нами Бог 🇧🇬

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...