- Обичам те! - крещеше той. А тя го гледаше с празен поглед. Зелените ú очи бяха сковани от студ.
- Обичам те! Чуваш ли? Обичам те! - повтаряше през сълзи той. Смарагдите на лицето ú бяха все така студени и празни.
Тишина. Злокобна тишина. Само неговите сподавени хлипове раздираха постранството. Той припряно стискаше в дланите си вкочанената ú ръка, сякаш се опитваше да я стопли. Целуваше бездиханната ú гръд, сякаш се опитваше да ú вдъхне живот. Напразно. Някога бялата ú като мрамор кожа, сега синееше. Някога алените ú устни, сега бяха обезкървени. Някога прекрасното жизнено момиче, сега лежеше бездиханно и студено на дървения под. Сега тя бе просто един красив труп. А той бе просто един закъснял, влюбен глупак, който я притискаше силно към себе си, сякаш можеше да изгони смъртта от нея. Напразно. Жалката му ненавременна любов бе неспособна да накара сърцето ú да забие, белите ú дробове да се разтворят за глътка въздух отново, бе неспособен да ú вдъхне живот.
© Амбър Все права защищены