Та кой казва, че в този живот залъгалките са до време, докато проходим, или малко преди това, или пък скоро след? 

Дописа ми се изведнъж, както всеки път, когато съм в командировка и след дълъг път, тя темата сама взе, че влетя в главата ми.

Та за залъгалките. Колко хубаво нещо са само, тези залъгалки, как хубаво ни отвличат вниманието дотолкова, че даже не се и питаме решили ли сме даден проблем или нещата вече просто ни се струват малко по-розови, или червени, или какъвто там е цветът на новата ни чанта..., и обувки, които разбира се идват като панацея в най-подходящия момент, за да решат заплетен казус в живота ни.

"Е, какво пък толкоз, може би червеното (или каквото там е) не му е любимия цвят".

Отплеснах се, но принципът е идентичен. Та вървим си ние сутрин, но преди това сме направили обичайната грешка, събудили сме и вечния спътник - съзнанието, та то крачи редом. 

И се чуди днес лошият герой ли да го играе или добрият? Да изопачи ли истината лекичко, ей така да не ни заболи много или пък да драматизира нещичко, ей така да ни посъживи. Забавлява се с две думи на наш гръб. Пие кафе и сяда вече сериозно! Е ако още му се спи ще хвърли чоп и пак ще заеме страна. Остава само да зачака ситуацията и лекичко да протегне костеливия си пръст я към синия, я към червения бутон. И после поне до следобяда ще има с какво да се забавлява. 

Ето я и колежката. Върви и не стъпва по земята! Какво да се прави сутринта вълшебното огледало ѝ казало, че изглежда повталена. Атанасов пък от рано сутринта е захапал скамката с диетична кола, та чак плочките на стомаха му потрепват, убеден, че прави най-доброто за себе си. 

Опссс, шефа! О не, червения бутон. Пак нещо е яхнал метлата. А Христинчето, да му се не види, точно днес ли намери да закъснее, поне да му беше изплакнала малко очичките с вирнатото си дупе, преди същинската буря.

Хващам по инерция един молив и започвам да дращя съсредоточено върху бялата страна на листа от седмичния планер, ей така да залъжа себе си, че видиш ли съм напълно концентрирана. 

- "Спасова, ще ми трябваш след петнадесет минути с отчетите! И гледай този път да не ми пелтечиш"!

Тръпки ме побиват. Е няма как, ще трябва да импровизирам леко, (демек да позалъжа нещата). Разкопчавам горното копче на ризката и разбухвам леко буклите, прехапвам силно устни и  разтварям папката, три дълбоки вдишвания и... В този момент  в офиса нахълтва Христинчето, почти забравила да се облече, което си е твърде обичайно за нея, но така или иначе, след като вече е тук дребните ми усилия отиват в канала. 

Като го гледам как се прехласва, а голото му теме лъсва, може и да забрави  за отчетите, ще ми се да си мисля де. Очевидно ще трябва да използвам това бонус време, за да попривърша.

Сядам на стола и се захващам. Обаче този Григоров ме изкарва от кожата, отново. Седи дългуча му и пак сваля оная Теодора, кифлата, която прилича повече на кон, отколкото на жена, точно пред очите ми, ама..., ето го загубил ума и дума. Е как да се съсредоточа? От месеци се опитвам да му се харесам, а той все повтаря колко е влюбен в жена си! Ей го на, даже е забравил заглавието си, за зяпан в мускулестото бедро на каката от "Надежда" 2.

Обещах си, никога повече да не се подлагам на това, да полагам усилия и да се самозалъгвам. 

"Всички мъже са кретени, особено красивите"!

Ако продължавам така, ще изхвърча в най-скоро време. И без това започнах работа тук без никакви протекции, за разлика от повечето ми колеги. Изключвам се. Слушалките много ми помагат, настройвам звука и започвам да работя. Вече не ме интересува кой къде е и в кого се натиска. 

С периферното си зрение виждам  Христинчето да се връща от кабинета на шефа, с омекнали колене и смачкана поличка. То е ясно, че всички я оглеждат сега. Дано поне той да е "хепи". А тя милата си живее в илюзии, че никой не се досеща за палавите ѝ взаимоотношения с началника.

Сяда и най-невъзмутимо намества очилата с черни плътни рамки, за да огледа през тях обстановката. 

Той се показва след десетина минути леко зачервен, но някак си отпуснат. Свалям мигновено слушалките, точно навреме, за да чуя: "Хайде Спасова, докога ще те чакам?"

Грабвам последните листа от принтера и папката и тръгвам към него. Полата ми е толкова стегната, имам чувството, че всеки момент ще падна. Ситня с малки стъпки като японка след него. 

- " Трябва по-често да слагаш този грим! Остави го Григоров, той не знае какво изпуска в твое лице" - казва той докато затваря вратата след нас.

Заставам като гръмната. "Какво му става? За първи път ми говори така." Решавам да замълча, да не коментирам тези реплики.

- "Какво си се спекла така, я се отпусни малко, не сме на погребение! Искаш ли малко коняк, аз ще си сипя?"

Кимвам леко с глава и го наблюдавам как се доближава с малката чаша. Подава ми я и сяда на дивана до мен, след което се ухилва широко. 

Чак сега усещам, че преметнатият ми върху коляното крак е съвсем изтръпнал, почти не го усещам. Опитвам се да го раздвижа, но без да му привличам вниманието на Мутафчиев, че туку виж, грешно го изтълкува. На тази възраст, чувала съм, хормоните им съвсем се побъркват, а точно от това най-малко имам нужда. Замахвам още няколко пъти напред лекичко. Отпивам от коняка и го гледам как започва да блуждае и да се унася, облегнат на противоположната страна. Май му се додряма. След бурните емоции отпреди малко явно не му беше още дошло настроение за работа. Седя и мълча, даже вече не помръдвам. Какво пък, нека си мислят каквото си поискат ония неандерталци отвън. Ако трябва и час ще стоя, стига на шефа да не му докривее. Тъкмо вече и аз започвам да се отпускам приятно след последната глътка коняк и усещам как папката ми се изсулва по гладката пола, и докато понеча да я хвана, тя литва надолу. Неприкрепените листа се разхвърчават по мекия килим. За този гаф сама съм си виновна. Просвам се на колене да ги събирам, ама с тази тясна пола - голямо приключение. Докато се тътря неловко по пода, явно гледката отстрани е била достатъчно апетитна. Шефът се размърдва и опулва очите си срещу мен.

С всички листа и злопулучната папка вече се изправям и се чудя къде да се дяна разбира се. В този момент идва неочаквано спасение. Комфузната ситуация приключва внезапно с дразнещ звук на аларма. Новата му залъгалка - светло синьото "Бентли" с бял кожен салон, което всяка сутрин най-невъзмутимо паркира точно пред главния вход на сградата.

Използвам момента да пооправя външния си вид след непредвиденото лазене по пода. 

- "Спасова, остави нещата на бюрото ми, по-късно ще ги прегледам. Ти върви, свободна си. И нали ме разбра за Григоров, мухльо е, не си струва да се хабиш".

"Да си мислят каквото си поискат. Какво пък толкова". Да си любовница на шефа, или една от многото, си има и своите предимства. Усмихвам се и днес ми се размина. А и новият колега Велев не е чак толкова лош. Защо пък да не излезем най-накрая, откакто е дошъл не спира да ми се натиска. И без това моят ще отсъства до края на седмицата. На тридесет и седем съм, трябва да си поживея. Все ще измисля нещо, да го залъжа...!