Беше лето господне 1994. Жега. Световното по футбол в САЩ, където смазахме величията в този спорт, а в личен план – казарма.

След все още добрата храна в столовата, се излежавах на тревата под дебелата сянка на импровизирания парк. Докато обядът слягаше, пушех небрежно и се чудех как да убия скуката в горещия ден.

Преди да измисля каквото и да е било, бацилът* Александров и Джунди дойдоха, за да ме питат дали искам да участвам в един номер. Риторичен въпрос.

Редникът Костов, който заедно с Джунди лежеше в бациларника**, си беше въобразил, че е тежко болен, и задължително трябва да дойде от София лекар-полковник, за да го прегледа.

С постоянното си мрънкане ги изнервил, но нямало как да го пребият пред погледа на доктор Вълчев.

Последният беше отишъл да обядва извън поделението и за около час стационара щеше с готовност да приеме софиянеца, в чиято роля трябваше да вляза аз.

Зачудих се, как така кретенът няма да познае, че не съм лекар и офицер на възраст, а войник, но двата зевзека ме успокоиха.

Хилихме се 5-6 минути, за да се подготвим за влизане в образ и тръгнахме към стационара.

Костов стоеше пред сградата и гледаше омърлушен. Минахме покрай него, но той не ни обърна никакво внимание. Влязохме в кабинета на лекаря, след което Александров ми посочи престилката и слушалките и каза, че е време да се появи спасителят.

Похилиме се още малко, след което облякох престилката и преметнах през врата си лекарския атрибут.

Александров и Джунди излязоха, за да кажат на Костов, че специално заради него е дошъл полковникът от София.

На кретена наистина не му направи никакво впечатление, че съм на неговата възраст, а ме гледаше с очакване да чуе страшна диагноза, която да наложи спешното му заминаване за столицата.

Не го разочаровах.

Преслушах го набързо и с обигран тон заявих, че има рак, затова се налага да се върне с мен още следобед.

Костов, който до този момент беше помръкнал, изведнъж засия, сигурно щеше да ме прегърне за благодарност, ако чинът и строгият ми поглед не го възпираха, но бързо се насочи към телефона,  за да съобщи „радостната новина“ на родителите си.

В интерес на истината останах със смесени чувства.

От една страна се забавлявахме с идиотизма му, но сега щеше да изкара акъла на близките си, както и стана.

Аз побързах да изляза от помещението, защото истинският лекар скоро щеше да се върне и нямаше как да обясня присъствието си, да не говорим за престилката.

Костов още на плаца посрещнал Вълчев и с радост му заявил, че полковникът от София е бил тук, специално за него, че има рак, за което е съобщил на техните, и че следобед заминава.

От сериозния тон на кретена лекарят все пак се зачудил дали наистина някой не е дошъл, но Александров и Джунди били категорични, че Костов си измисля.

Вълчев успокоил родителите по телефона, и изгонил симуланта от бациларника.

Та, убихме скуката в лето господне 1994 :)

*бацил -  казармен жаргон за войник, който служи като санитар

**бациларник – казармен жаргон за стационар, медицинско помещение в казарма