Беше лето господне 1994. Жега. Световното по футбол в САЩ, където смазахме величията в този спорт, а в личен план – казарма.
След все още добрата храна в столовата, се излежавах на тревата под дебелата сянка на импровизирания парк. Докато обядът слягаше, пушех небрежно и се чудех как да убия скуката в горещия ден.
Преди да измисля каквото и да е било, бацилът* Александров и Джунди дойдоха, за да ме питат дали искам да участвам в един номер. Риторичен въпрос.
Редникът Костов, който заедно с Джунди лежеше в бациларника**, си беше въобразил, че е тежко болен, и задължително трябва да дойде от София лекар-полковник, за да го прегледа.
С постоянното си мрънкане ги изнервил, но нямало как да го пребият пред погледа на доктор Вълчев.
Последният беше отишъл да обядва извън поделението и за около час стационара щеше с готовност да приеме софиянеца, в чиято роля трябваше да вляза аз.
Зачудих се, как така кретенът няма да познае, че не съм лекар и офицер на възраст, а войник, но двата зевзека ме ...