Прохладата на бадемовата сянка погали кожата ù и змията се протегна доволно. От храстите можеше да огледа пътя като на длан. Време беше. Слънцето стоеше високо и кръвта ù пулсираше сладостно. С всяка клетка усещаше приближаващи мънички стъпки. Тя е. След малко щеше да се покаже на вратата на гробищата - мъничка антична статуетка. Чуваше даже лекия  ритмичен звук от гривната на изящния глезен. Още секунда...

      Момичето отвори скърцащата врата  и  нерешително спря.

Преди малко старата съседка я убеждаваше молещо:

- Не отивай, чедо! Говорят... там имало страшна змия - само главата ù била колкото мъжки юмрук. Къде хукна в най-голямата жега? Кьорав човек няма сега там. Не дай боже да те ухапе онова чудо, няма кой  да те види и чуе. И да махнеш това черно вече!  Брат ти няма да стане от гроба.

- Извинявай, лельо Ема,  но бързам.

Момичето понечи да тръгне, ала съседката я дръпна  съчувствено:

- Затри ви оная Змия, чедо! И той гни по затворите, ама и вас ви зачерни. Пък, знаеш ли, Щирка, гъркинята, казвала - дебелата жена се наведе поверително, - май са го видели снощи. Пуснали го били. Чедо, чедоо, какво  не правят парите... – посегна да ù погали косата, но девойката инстинктивно се дръпна и възрастната жена промълви: – Пази се,  че  вече  го няма  брат ти, Господ  да го прости.

- Брат ми, лельо Емилия – момичето едва преглътна яростта си, -  още е жив и ще бъде, защото аз го обичам.

Старата жена я изгледа съжалително.

- Мила, ако Оня пак те нападне, кой ще те защити? Брат ти от оня свят ли ще стане? Казвам ти, ама не слушаш -  прекръсти се дебеланата, - продавай всичко и се  пръждосвай  далече от тоя змиярник.

Момичето се обърна и тръгна забързано.

Съседката тъжно поклати глава след нея, а  Ася  се насочи към баира с кактуси и кръстове.

Сега стоеше пред чешмата и гледаше със сърцето си голямото бадемово дърво. То ù се усмихваше с разпилени клони и поклащаше листенца от едва доловимия вятър. Малкото букетче рози потрепваше в тънките пръсти. Отново мъката като октопод сграбчи душата ù. Една година! Нейният  брат го няма. Тогава той я защити с живота си. А сега? Спомни си какво ù каза тогава:

-  Винаги ще те обичам. Ти си...

Не успя да довърши, но тя знаеше: ”Ти си моето прекрасно цвете.”

Тръгна по пътечката бавно. Стъпваше леко и внимателно, сякаш танцуваше. Кактусите цъфтяха красиво между гробовете в слънчеви цветове. Дали имаше наистина такава змия? И дали  бяха пуснали Змията от затвора? Студени тръпки пропълзяха по гърба ù в лятната жега. Гривната потрепна неспокойно върху нежната  момичешка кожа.

Гробът на брат ù я чакаше  на върха на баира, под сянката на  хладното дърво. Тук тя с часове седеше на камъка  и разговаряше с Него.

- Здравей! - прошепна развълнувано тя.

 Сълзите ù  капеха  бавно по чистата кожа. Момичето се отпусна на камъка. Постави цветята в ниската ваза, целуна снимката и се загледа разсеяно  пред себе си.

Змията впери  горещ поглед в лицето ù. Обичаше да я съзерцава как седи така с часове,  нежно-красива. Днес бе свалила черния шал и косите ù отразяваха светлинки на слънцето. Гривната просветваше, изящна като крака, на който  лежеше. Тънка сребърна змия целуваше увивно цвете при закопчалката. Змията потрепна с опашка едва доловимо. Искаше да допре глава до нея, да усети гладкостта на кожата  със своята. Колко много я обичаше и колко невъзможна беше тази любов.

Внезапно студ премина през тялото на влечугото. Усети чужди приближаващи стъпки. Бавно се изниза надолу. Мъжът, който приближаваше, беше много опасен. Помнеше го прекрасно. Познаваше този вледеняващ поглед и жестоката усмивка от погребението преди година.

- Не си познал – просъска змията. - Брат ù  може да е мъртъв, но  аз още не съм.

Удари с опашка по напечената като въглени земя и се плъзна по високия кръст.

Мъжът спря пред вратата на гробищата. Сянка скриваше лицето му и очите не се виждаха. Тръгна по тясната пътека нагоре решително, самоуверено, с ръка на спусъка. Метър или два го деляха от бадемовото дърво.

- Ааа...

Изстрелът потъна между тишината на кръстовете. Ася стреснато се обърна и видя падащия човек. Сърцето ù биеше лудо. За секунда го зърна, но нямаше капка съмнение кой е. Не можеше да диша. Страхът я стискаше за гърлото и тя гледаше към каменния кръст ужасена, но и с плаха надежда.

 Колко време измина? Секунда, минути, час? Тишината нежно прегръщаше кръстовете. Слънцето мълчаливо целуваше кактусите и никакъв звук, освен този на сърцето ù, не се чуваше.

Момичето бавно стана от камъка. Змията и цветето трепнаха върху крака ù. Заслиза по пътеката. Ужасна, но  прекрасна гледка  се разкри пред очите ù. Убиецът на брат ù лежеше мъртъв. Две червени точки и струйка кръв светеха на врата му. До него, убита с точен изстрел, бе полегнала змията - с пъстри шарки, силна и  дълга. Главата ù - наистина колкото мъжки юмрук, висеше безжизнена, разкъсана от  куршума.

Ася приклекна до нея и погали  нежно кожата ù - мека, още топла, гладка като сатен.

Сълзите галеха мъртвото тяло на влечугото. Нежните момичешки ръце внимателно я повдигнаха. Целуна я бавно и топло, както целуна брат си, когато се сбогуваше с него. После се изправи решително, изтри сълзите и бързо пое към селото, без да се обръща назад.

На малкия площад полицейският патрул седеше както винаги на чаша студена бира и приказки. Ася премина на отсрещния тротоар и не вдигна поглед от земята, когато пресече пътя им. Чу ги какво казаха, знаеше какво мислят, но това вече нямаше значение.

Превъртя ключа на малката къщичка. Влезе в банята и стоя дълго под студения душ. Решението в главата ù просветна кристално ясно.  Тялото ù трепереше, но мисълта пресече границата на страха.

Облече се бързо. Погледна часовника - 14.45. Усмихна се.

- Ще успея.

Дългата черна рокля скри прекрасното тяло и гривната на изящния глезен. Отвори второто чекмедже отляво и скри  до сърцето си малък ключ и документ.

Тънките пръсти отвориха  последното чекмедже вдясно. Извади черния дантелен шал отново. Траурната материя  покри красивите коси  в прегръдка.

Превъртя ключа  и малката къща заспа в лятната мараня.

- Лельо Ема, поливай цветята – помоли забързана Ася,  оставяйки  ключа на съседката.

Дебеланата въздъхна уморена.

Момичето се  затича към приближаващия автобус.

- Кога ще се върнеш?- извика  след нея  жената.

     Тишината се усмихна в отговор.