Прохладата на бадемовата сянка погали кожата ù и змията се протегна доволно. От храстите можеше да огледа пътя като на длан. Време беше. Слънцето стоеше високо и кръвта ù пулсираше сладостно. С всяка клетка усещаше приближаващи мънички стъпки. Тя е. След малко щеше да се покаже на вратата на гробищата - мъничка антична статуетка. Чуваше даже лекия ритмичен звук от гривната на изящния глезен. Още секунда...
Момичето отвори скърцащата врата и нерешително спря.
Преди малко старата съседка я убеждаваше молещо:
- Не отивай, чедо! Говорят... там имало страшна змия - само главата ù била колкото мъжки юмрук. Къде хукна в най-голямата жега? Кьорав човек няма сега там. Не дай боже да те ухапе онова чудо, няма кой да те види и чуе. И да махнеш това черно вече! Брат ти няма да стане от гроба.
- Извинявай, лельо Ема, но бързам.
Момичето понечи да тръгне, ала съседката я дръпна съчувствено:
- Затри ви оная Змия, чедо! И той гни по затворите, ама и вас ви зачерни. Пък, знаеш ли, Щирка, гъркинята, каз ...