ВНИМАНИЕ! Главата съдържа нецензурна реч и насилие!

-------------------------------------------------------------------------------------------------------

  Лорелей не чувстваше нищо. Това беше просто сън. Кошмар! Но този път нямаше надежда да се събуди. Като в мъгла си спомняше какво се случи, след като сестра ѝ изпищя. Всъщност, имаше доста пищене, просто Присила даде тон. Свещеникът мърмореше брачните клетви. Тя ги изговаряше несъзнателно. До нея мъжки глас също ги повтаряше. Голяма и груба мъжка ръка държеше нейната. Точно така. Тя принадлежеше на маскирания рицар. Звярът от Севера. Съпругът ѝ.

  Беше ѝ все едно.

  След церемонията я отпратиха с група дами. Те я съблякоха и измиха от главата до петите. Разресаха косата ѝ толкова пъти, че тя стана мека като коприна. Натъркаха тялото ѝ с благовонни масла и я облякоха в тънка нощна риза. И през цялото време я караха да пие чаша след чаша силно вино. Чувстваше главата си замаяна и натежала. През мъглата на опиянението тя ги чуваше да ѝ говорят за това, което се очакваше от нея. Скоро трябваше да задоволи съпруга си. Нямаше значение колко груб щеше да е той или колко щеше да боли. Казаха ѝ да търпи и да не плаче. Мъжете мразеха цивреща жена под себе си. Макар че Лорелей много добре знаеше, че не е така.

  Жените я заобиколиха от всички страни и я заведоха до брачните покои. Баща ѝ стоеше пред вратата. Той я изгледа от горе до долу с вулгарно изражение, сякаш бе говедо за продан, но тя не се възпротиви. Беше си точно това. Графът сграбчи брадичката ѝ и изви лицето ѝ към себе си.

-    Никога не си бях представял, че нещо добро ще излезе от мелез като теб – в гласа му се четеше злорадо доволство. Богове, тя мразеше този глас! Той продължи безгрижно:
-    Слушай внимателно, мелез. Тази вечер ще отвориш широко крака за добруването на семейството си. Херцогът те притежава. Тялото ти е негова собственост. Ще задоволиш всяко негово желание, каквото и да е то. Движи бедрата добре и може дори да заченеш наследника му. Ако си като майка си, няма да има нужда от повече от една нощ. Запомни, утре сутрин искам да видя кръв по ризата и пълен корем.

  Лорелей просто кимна. Нямаше сили да отговори, защото се боеше, че ще повърне. Той я отвращаваше! Това животно пред нея ѝ беше баща! Не, дори животните се грижеха за малките си. Той бе просто дребно, алчно човече. А тя беше негова собственост, която да продаде на купувача с най-дълбоки джобове.

  Жените я въведоха в стаята и я положиха на леглото, оправяйки косата и ризата ѝ. Защо изобщо си правеха труда? И без това всичко щеше да бъде развалено съвсем скоро. Те излязоха и заключиха вратата след себе си. Нямаше нужда. И без това не можеше да избяга. Това бе третият етаж. Точно под нея се намираше Голямата зала, където бяха всички гости. Навън я чакаха рицарите, часовоите с кучетата си. Нямаше път за бягство. 

  Тя лежеше неподвижно на леглото, усещайки нощният хлад да се просмуква в ръцете и краката ѝ. Лъчите на пълната луна надникнаха през прозореца и окъпаха стаята в сребристо сияние. Скоро щеше да удари полунощ. Тя чу тежки стъпки пред вратата, последвани от приглушен шепот. Сърцето ѝ се сви, а мускулите на корема ѝ се стегнаха болезнено. Той идваше за нея. Ключът прещрака в ключалката и вратата се отвори. Дори от това разстояние Лорелей можеше да усети миризмата на алкохол. Тежките стъпки се приближиха към нея и смрадта се усили. Това пробуди спомените ѝ. Онези, мрачните, които се опитваше да забрави от години. Тогава бе усетила същата тази воня. 

  Леглото изскърца под тежестта му. Тя можеше да усети топлината от другото тяло, навело се над нея. Преди шест години в конюшните бе усетила същото. Тогава и сега… беше толкова уплашена! Тя изпищя и се замята насам-натам, удряйки на сляпо във всички посоки, но голяма мазолеста длан сграбчи китките ѝ. Преди шест години бе успяла да избяга като по чудо. Сега железния захват на съпруга ѝ прикова ръцете ѝ над главата. Тя се бореше, но не можеше да се отскубне. Скоро мъчението щеше да започне. Не, не, не! Светът се завъртя. Тя се мъчеше да си поеме дъх, неспособна да напълни дробовете си. Тогава ниският глас на мъчителя ѝ достигна до нея. 

-    Погледни ме в очите, момиче!

  Думите му притежаваха такава сила, че тя неволно се подчини. Окъпано в лунна светлина, над нея се бе надвесило лицето, което бе видяла за първи път едва преди няколко часа. Най-противното и омразно лице в очите ѝ. Чертите му бяха като изсечени – от дългия прав нос до високото чело и решителните устни. Те бяха по-груби и мъжествени от нежните царствени линии на принц Лионел, но въпреки това можеха да минат за привлекателни, ако не бяха белезите. Те се простираха от леко провисналия му ляв клепач до ухото и бузата, нагоре до челото; пълзяха надолу към челюстта и врата му. 

  „Какви чудовищни изгаряния!“ 

  Мисълта изскочи в главата на Лорелей против волята ѝ.

-    Права си, наистина са грозни изгаряния. За щастие обаче поне сега отново дишаш, така че ти прощавам коментара.

  Нима го бе изрекла на глас?! Хипнотизиращите му сиви очи все още бяха впити в нейните. Тя се почувства като плячка, която всеки момент ще бъде погълната.

-    Сега, момиче – тонът му бе подобен на ниското ръмжене на звяр, – слушай внимателно, защото няма да повтарям. Всички, включително и ти, виждате в мен чудовище. Боговете да са ми свидетели, аз наистина приличам на чудовище. Но проклет да съм, ако започна да се държа като такова!

  Като каза това, той се изправи, пускайки ръцете на Лорелей. Най-накрая свободна, тя се сви на кълбо, сграбчи коленете си и се разтрепери неудържимо. Почувства как някой я завива с топло одеяло и чу отдалечаващите се стъпки на съпруга си. Със замъглени от сълзи очи тя надигна глава и съзря тъмния му силует, седнал на пода с гръб, облегнат на вратата. Най-накрая осъзна. Той нямаше да я докосне. Поне не и тази нощ. Облекчението разруши стените, които бе издигнала в съзнанието си. Тя рида цял час преди да заспи.

  През цялото това време Ноа седеше пред вратата. Очите му се взираха в подсмърчащата фигура на леглото, а в главата му бе пълен хаос. За един кратък миг положението бе станало опасно. Той почти не беше успял да се контролира. Виното, стресът, чувството на неудовлетвореност, треската, фактът, че не беше докосвал жена от доста време, всичко това му се бе събрало на куп. Но той бе надделял. Тя не заслужаваше да бъде измъчвана и унизявана така. Той докосна пламтящото си рамо. Поне в едно бе сигурен – съпругата му имаше тежка ръка.

  От другата страна на вратата се разнесе леко почукване. Ноа се изправи и я открехна. Усмихнатото лице на Джес се показа в процепа.

-    Всички си тръгнаха, господарю – прошепна момчето и протегна врат, опитвайки се да надникне в стаята. Лицето му бързо бе посрещнато от лапата на Ноа, която го запрати назад.

  Господарят му излезе, заключвайки вратата след себе си без да продума. След това той сграбчи любопитния си паж за яката и го издърпа на крака.

-    Слушай, Джес – мъркащият спокоен глас на Ноа прозвуча в ушите на момчето по-заплашително от всеки крясък, – ще пазиш вратата с цената на живота си до сутринта. Когато дамата се събуди, ще я пуснеш да излезе и ще следваш заповедите ѝ. Ако науча, че не си се подчинил, или че си пристъпил прага на стаята, без да са те повикали, ще нахраня кучетата с теб. Разбрано? Отлично. Лека нощ, Джесъп.

  С тези думи той натика ключа в ръцете на момчето и се запъти надолу по коридора здраво стиснал рамото си. Раната му бе започнала отново да кърви. Ноа усещаше как главата му пулсира от виното и болката. Кожата му бе станала гореща от треската, което му напомни да вземе капките веднага щом се добере до стаята си. 

  Той крачеше сам през заспалото имение. Коридорите бяха тъмни и тихи. Внезапно той дочу слаб шум, долитащ от една от близките ниши. Приглушени стенания и полугласен кикот достигнаха до ушите му. Ноа усети как пламналото му лице става още по-горещо. Гърдите му се свиха. Опита се да извърне очи, но бе прекалено късно. Златокосата глава, заровена в облаците розова коприна и белите ръце, сключени около оголения врат, бяха едва различими в мрака, но това бе достатъчно за тренираното око на Ноа. Тази сцена едновременно го разстрои, отврати и разгневи. Той безмълвно ги подмина, забързвайки крачка, опитвайки се да остава двамата зад гърба си ако ще дори секунда по-рано. Докато ги подминаваше за миг му се стори, че вижда как момичето се взира в него – полу-засрамено, полу-триумфиращо. Не можеше и да става съмнение, беше го видяла. Но тя не реагира според очакванията му. Нима я бе видял да облизва сластно устни, преди да посвети отново цялото си внимание на любовника си? Невъзможно. Бе прекалено тъмно, за да е напълно сигурен. А и честно казано, не му пукаше какво правеха височайшият му брат и новата му снаха. Той така или иначе нямаше власт да спре един имперски принц, а и момичето не изглеждаше като да се противи на взаимната интимност. Тя беше глупачка. Ноа знаеше много добре за навика на брат си да „къса цветя“. Това бе просто забавление за една нощ. Ако онова глупаво девойче и баща му си мислеха, че могат да уловят чистокръвен имперски принц в допълнение към копелето, с което вече разполагаха, ги чакаше неприятна изненада. Лионел, също като пчеличка, обичаше да пие свеж нектар и захвърляше прецъфтялото цвете настрана в момента, в който подушеше някое по-свежо. Той бе ненаситен, точно като височайшия им баща.

  Загърбвайки двамата любовници, Ноа побърза към северното крило. За известно време острият му слух все още ги чуваше. Момичето бе престанало да се опитва да сподавя стоновете си. После се възцари блажена тишина. Най-накрая бе сам в празната си стая и бе благодарен за уединението. Той почувства как тялото му се стяга. Стигаше му борбата с засилващата се треска и неудовлетвореното желание. Да види Лионел с новото му завоевание почти преля чашата. Ноа легна в студеното си легло и задиша тежко, за да се успокои.

  Е, без съмнение, това бе една незабравима първа брачна нощ.

***

  Имаше чувството, че е затворил очи едва преди минута, когато силно думкане по вратата го лиши от сладкия му сън. Сивата светлина, процеждаща се през прозореца показваше, че е безбожно рано. Дори птиците бяха твърде мързеливи, за да започнат да чуруликат по това време. Ноа простена и се зави през глава с одеялото, но думкането продължи. В този момент вратата се отвори със замах. Задъханият Джесъп влетя в стаята и задърпа завивките му.

-    Събудете се, господарю! В беда сме! – виковете му пронизаха ушите на Ноа.
-    Махай се, Джес, твърде рано е! – той обърна гръб на момчето с намерението да продължи да спи.
-    Господарю, умолявам ви, побързайте преди да е станало твърде късно. Господарката е в опасност! – отчаянието в гласа на Джесъп най-накрая докосна правилната струна. Ноа се обърна с объркана гримаса.
-    Господарка? Каква господарка? – попита той сънено.
-    Жена ви! Лейди Лорелей е на път да се самоубие! Всеки момент ще скочи от кулата!!!

  Това най-накрая го разбуди напълно. Ноа изскочи от леглото, грабна дрехите си и се спусна след Джесъп, обличайки се в движение. По пътя момчето му обясни какво се бе случило, като не преставаше да хълца и подсмърча. Точно както му бе заповядано, веднага щом дамата беше почукала на вратата, Джесъп я бе пуснал. Тя бе отишла на разходка и той я беше последвал, както му бе заръчано. След това се бяха качили на най-високата кула в имението и сега…

  Пресичайки пустия двор, Ноа можеше да види кулата. А на самия ѝ връх се бе изправила дребна фигурка облечена в бяла нощна риза. Ноа изруга и затича още по-бързо. Заизкачва по две стъпала наведнъж, докато не достигна тясното пространство под покрива. Той хвърли поглед на разпадащата се дървена стълба и отново се разпсува.

-    Аз съм твърде тежък. Тази прогнила съборетина ще са разпадне под мен, ако се кача.

  Той се обърна към момчето до себе си и сграбчи раменете му.

-    Джес, ти трябва да се качиш и да се опиташ да я изтеглиш обратно. Аз отивам на прозореца на долния етаж. Ако се случи най-лошото, може и да успея да я хвана.
-    А-ама господарю…
-    Просто го направи, Джес! – извика Ноа, който вече тичаше надолу по стълбите. 

  Застанала на покрива Лорелей затвори очи и остави лекият хладен бриз да гали страните ѝ. толкова много неща се бяха случили вчера, че главата ѝ бе на път да се пръсне. Не знаеше вече какво да мисли и какво да прави. Едно бе сигурно – скоро щеше да напусне това проклето място. Но дали просто не бе сменила един затвор с друг? Тялото ѝ потръпна. Пред вътрешния ѝ поглед се появиха две студени, сиви очи, окъпани в лунна светлина – далечни, непреклонни и въпреки това по-човешки от очите, които бе виждала в този дом. И те принадлежаха на звяр?

  Силен шум в ляво от нея стресна Лорелей. Тя наклони глава и невярващо примига няколко пъти. Туфа къдрава кестенява коса се подаваше от тясната капандура. Лицето под нея бе бледо, луничаво и мокро от сълзи. В него тя разпозна младият оръженосец от вчера.

-    М-милейди, м-моля, н-не се убивайте! – заекването на момчето наруши утринната тишина.
-    Какво?! – Лорелей си помисли, че не е чула добре.
-    М-моля, не скачайте! – момчето призова целия си кураж и излезе от прозореца, прилепвайки се моментално към керемидите на покрива. Лорелей можеше да види ясно как коленете му треперят, но през това време устата му си вършеше работата съвсем стабилно. – М-милейди, н-не го правете! Лордът не е лош човек. Той може да е малко страшен от време на време… всъщност доста често, но той е… като овчарско куче. Той е опасен само за тези, които искат да наранят стадото му. Не вярвайте на слуховете. Лорд Ноа никога не би наранил невинен. Наказанията му може и да са малко сурови,… всъщност доста сурови, но винаги има добра причина да това. Да бъдете негова съпруга не е толкова лошо, милейди. Той може да изглежда груб понякога… почти през цялото време, но всъщност е добър човек. Освен това…

  Звънлив смях прекъсна монолога му. Лорелей се държеше за корема и се кискаше с цяло гърло докато очите ѝ не се просълзиха.

-    Добре, разбрах – тя му хвърли лукав поглед. – Как ти е името, лорд оръженосецо? 
-    Аз съм Джесъп де Мар, милейди. Но вие можете да ме наричате Джес, ако ви е угодно. Обаче още не съм оръженосец, а просто паж.
-    И така, Джес, какво те накара да мислиш, че смятам да скоча? – Лорелей го попита с възможно най-сладкия си тон.
-    Че защо иначе милейди би се качила тук? – откровеният му отговор я стъписа. Ама разбира се, това би било логичното заключение на всеки нормален човек. Лорелей се почувства малко виновна, че го беше изплашила.
-    Не смятам да скачам, повярвай ми. Това е просто тайното ми местенце за наблюдаване на изгрева. Тъй като слънцето вече изгря, смятам, че е най-добре да се прибираме вътре. 
-    О, Боговете да ви благословят, милейди – младото му лице се сгърчи сякаш собственикът му бе готов да се разплаче отново всеки момент. Това я обърка, но следващите му думи обясниха всичко. – Всъщност аз страшно се боя от височини, милейди.

  Това остави Лорелей без думи. Тя се усмихна.

-    Е, Джес, сега вече вярвам, че господарят ти е наистина изключителен човек, ако има такъв предан слуга. 
-    Абсолютно сте права, милейди! Господарят ми е единствен по рода си! 

  Момчето изпъчи гордо гърди, но в ентусиазма си кракът му се подхлъзна и той едва не падна от покрива. Лорелей бързо го сграбчи и издърпа назад. Двамата пропаднаха през прозореца. Старото стълбище се разтресе, но издържа. Те лежаха задъхани, вперили поглед в потъмнелите греди, кръстосващи се над главите им, и ги напуши смях. Когато най-накрая слязоха по стълбата, в подножието ѝ ги чакаше едно доста ядосано "овчарско куче". Щом момчето срещна погледа на господаря си, то хлъцна и се опита да отскочи назад, но Ноа бе по-бърз. Железните му пръсти се сключиха около ухото на пажа му и безмилостно дръпнаха.

-    Беше изключително интересно преживяване да те слушам как ме хвалиш и обиждаш едновременно, Джес – заяви привидно ядосано Ноа.
-    Ау, ау, ау, внимателно, господарю! Ще взема да заприличам на магаре! Ау! Казахте да накарам дамата да влезе вътре. Не казахте как!
-    Кой те научи да отговаряш на господаря си, а?

  Станала свидетел на тази препирня, Лорелей не знаеше как да реагира. Нима това пред нея бе същият страховит рицар от вчера? Разчорлената черна коса и раздърпаните дрехи бяха неопровержимо доказателство за това, че е бързал да дойде тук. Очите ѝ се приковаха в грозния белег на лицето му, още по-видим сега в светлината на деня. Гърлото ѝ се сви. Ноа улови погледа ѝ и осъзна какво гледа. Той пусна ухото на Джесъп и им обърна гръб.

-    Джес, придружи дамата до покоите ѝ, за да си облече нещо по-прилично. След това я доведи при мен. И каквото и да правиш, не забравяй да ми донесеш нощната ѝ риза.

  След тези думи, той ги остави, без изобщо да забележи поруменялото лице на Лорелей и широко ухиления Джесъп.

  По-малко от половин час по-късно Лорелей и Джесъп се отправиха към самотната стая в северното крило. Девойката се бе опитала да облече възможно най-представителните си дрехи, но, от където и да го погледнеше, продължаваше да си бъде опърпана и изобщо на приличаше на дама. За щастие Джесъп дори дума не обели за избелялата ѝ рокля, просто сплетената ѝ коса и лице, лишено от грим, а галантно я придружи до покоите на господаря си. Веселият му безгрижен характер бе истинска глътка свеж въздух. През цялото време докато прекосяваха все още празните зали, момчето говореше за славните дела на любимия си господар. Лорелей изпита странното чувство, че през последните няколко минути многоуважаемия херцог Норден ѝ бе представен в една непозната за останалите светлина. Ако можеше да се вярва на думите на Джесъп, негова светлост Ноа Лукс Норден можеше да надбяга кон и дори бе победил планински лъв с голи ръце. Тя се смееше учтиво и направи няколко комплимента, както се очакваше от нея. Въпреки това, дълбоко в себе си не преставаше да се чуди, колко от думите на момчето бе истина, и колко бе просто ласкателство, наложено от нрава господаря му.

  Когато най-накрая достигнаха целта си, момчето си извини и помоли Лорелей да го почака пред вратата. „Не мога да позволя дамата да влезе, ако господарят не е достатъчно представителен“ бяха прощалните му думи преди да се шмугне вътре. Останала сама в празния коридор, тя пристъпи до тесния, зацапан прозорец и зарея поглед навън. Имението започваше да се пробужда и познатите му шумове достигнаха до слуха ѝ. Това бе началото на един обикновен ден, същият като толкова предишни. Но за нея този ден бе различен. И всичко това се дължеше на човека зад плътно затворената врата.

  В гози момент голяма сянка падна върху нея. Лорелей се обърна и се вкамени, неспособна да помръдне и мускул. Защо не го бе чула да приближава? Груба ръка я сграбчи за гърлото, пречейки ѝ да диша, камо ли да извика. Мъжът я притисна към студения камък на стената. 

-    Ето къде е отишла малката развратница – лицето на Ронан бе толкова близо, че Лорелей можеше да подуши противния дъх на брат си. – Хубава нощ ли прекара, мелез?

  Другата му ръка сграбчи задника ѝ. Едновременно с това той провря със сила коляно между краката ѝ.

-    Трябва наистина да е било невероятно. Такова удоволствие ли ти достави, че сега реши да просиш за още? Със сигурност е било така. Всички чухме виковете ти от Голямата зала. Приятно ли беше да обяздваш оня звяр, мелез? И като си помисля, че си люшкала бедра за едно обезобразено чудовище, а се разпищя така, когато брат ти искаше да те докосне.

  Лявата му ръка започна да я опипва грубо, докато пръстите на дясната се впиваха все по-дълбоко в гърлото ѝ.

-    О, сега разбирам. Просто харесваш грубите ласки, нали? Също като майка си. Кучката може да роди единствено кучка. Как ти харесвам сега, а? Хващам се на бас, че онова чудовище не е успяло да засити похотта ти. Сега, бъди добър мелез. Отвори крака за мен и ще ти дам точно каквото искаш. Все пак, ти си просто една малка разврат…

  Преди да успее да довърши, някой го сграбчи изотзад и го откъсна от нея. Лорелей се закашля, краката и отмаляха и тя се свлече на земята, а пред очите ѝ заиграха зелени светлинки. Някой я потупваше по гърба и ѝ говореше. Първоначално Лорелей се изплаши, но най-накрая разпозна уплашения глас на Джесъп. Тя примига, за да проясни погледа си, но това, което видя, изглеждаше нереално. Брат ѝ Ронан се търкаляше с вой по земята притиснал с две ръце чатала си. Над него се бе надвесила внушителна облечена изцяло в черно фигура. Когато мъжът се обърна към тях, Лорелей видя черната маска, скриваща белезите му. Тя не можеше да види лицето на съпруга си, но можеше да почувства ясно клокочещия му гняв.

  Въпреки това, когато ѝ заговори, тонът му бе равен и напълно спокоен.

-    Добре ли си? Можеш ли да се изправиш? – той протегна ръка, но Лорелей подскочи и се дръпна уплашено. Тя видя как очите зад маската се присвиха.
-    Джес, помогни на дамата да стане.

  Като каза това, той се отдалечи, наведе се, сграбчи за яката гърчещия се на земята Ронан и го издърпа на крака. Една желязна длан стисна врата на брат ѝ, другата злобно изви дясната му ръка зад гърба докато не се разнесе отчетлив пукот. Заповедта на Ноа надвика кънтящия вой на Ронан.

-    Лейди Лорелей, моля покажете ми пътя към покоите на баща ви.

  Походът на четиримата през имението бе незабравима гледка. Лорелей водеше, следвана от Ноа и пищящия ѝ брат, а Джесъп завършваше колоната. Ако не бе толкова разтърсена и уплашена от току що станалото, тя сигурно би сметнала настоящата ситуация за комична. Следвани от шепота на слугите, те пристигнаха пред резбована двойна врата. Стъпките на Лорелей се забавиха и тя отново усети тежест в гърдите. Старият слуга пред покоите на баща ѝ скочи на крака веднага щом ги зърна. 

-    Милостиви светци, млади господарю Ронан! Какво става тук? Стойте, стойте, не може да влезете. Лордът все още спи!
-    Мини зад мен, момиче – нареди Ноа със заплашителен тон и Лорелей незабавно се подчини.

  Игнорирайки протестите на стария слуга, той вдигна крак и изрита с всичка сила вратата. Дървото простена и изскърца, едно от крилата излетя от пантите си и се стовари с трясък в стаята. Ноа пристъпи напред и блъсна Ронан на пода, където той се превъртя няколко пъти преди да се спре в една от колоните на голямото легло. Всичко това се разигра пред ужасения поглед на вече съвсем будния граф Ортен, който седеше втрещщен сред завивките си. 

-    Джес – Ноа протегна ръка и пажът побърза да му даде нещо дълго и бяло.

  С изненада Лорелей разпозна собствената си нощна риза. Но точно сега върху тънкия плат личаха ясно-различими червени петна, за които тя не помнеше някога да са били там. Съпругът ѝ грабна дрехата и я хвърли в изуменото лица на баща ѝ.

-    Бракът е консумиран. Ето ти доказателството. От сега нататък, ако някой от този дом се осмели да докосне с пръст херцогинята на Норден, аз лично ще подпаля този вертеп.

  Той се извърна и протегна ръка.

-    Ще тръгваме ли, скъпа съпруго?

  Жестът му подсказа на Лорелей, че няма друг избор, освен да се включи в представлението. Тя му подаде дланта си. Съпругът ѝ улови леко пръстите ѝ и я изведе от стаята. Така, ръка за ръка, те прекосиха имението под любопитните погледи на всички обитатели. Когато най-накрая стигнаха до северното крило, той галантно я въведе в стаята си. В момента в който вратата се затвори зад тях, той незабавно я пусна. Лорелей не знаеше защо, но за един кратък миг бе почувствала необяснима загуба. Той ѝ посочи празния стол и тя покорно седна. Съпругът ѝ се разположи на леглото и ѝ хвърли критичен поглед. 

-    Джес, изтичай до кухнята и донеси на дамата нещо за ядене. И донеси чаша топло мляко с мед. Тя изглежда изпосталяла.

  Думите му накараха Лорелей да се изчерви. Тя искаше да каже нещо, но Джесъп вече ловко се бе измъкнал. И сега тя беше сама в стаята… със съпруга си. Тръпки полазиха по гърба ѝ. Това бе първият път когато бяха сами, като се изключи предишната нощ. Леглото проскърца леко, карайки я да се свие, но той просто бе наместил тежестта си. Реакцията ѝ не убягна от острия му поглед.

-    Няма нужда да подскачаш така, съпруго – новото обръщение накара Лорелей да се почувства още по-нервна. – Нямам навика да ям хора. Още по-малко – кльощави момиченца.
-    Знам, милорд – отговорът ѝ дойде по-плахо от предвиденото. 

  Възцари се тишина и за известно време никой не отрони и дума. Лорелей тайничко хвърли поглед на съпруга си и осъзна, че сивите му очи я наблюдават. Незнайно защо, това я накара да се изчерви. По стар навик тя се опита да прибере кичур коса зад ухото си, само за да се сети, че се бе сплела сутринта. Почувства се глупаво. Тя наведе глава и се заигра нервно с подгъва на ръкава си. 

-    Една година – внезапните думи на мъжа ѝ я принудиха да вдигна очи. – Ще искам от теб да играеш ролята на херцогиня Норден само за една година. Не може да е по-кратко, иначе величайшият ми брат би го сметнал за обида. След това може да живееш както и където поискаш. За една година би трябвало да си научила достатъчно от обичаите на Норден, за да се справиш и сама. Ако искаш, ще ти осигуря издръжка и място в територията ми, където да живееш на спокойствие. Или, ако предпочиташ да си напълно свободна от чудовище като мен, мога да уредя да живееш някъде другаде в империята.

  Лорелей бе така потресена, че не бе в състояние да мисли логично. Какви ги говореше? Щеше да ѝ върне свободата? Ами гневът на Боговете от нарушените клетви? Трябваше ли един съпруг да говори толкова спокойно за плановете как смята да се отърве от жена си? Ами неговата чест? Ами неговото име? Гърдите ѝ се свиха. Незнайно защо тя се почувства… да, почувства се наранена. Не можеше да сравняваш копеле с копелето. Тя осъзнаваше, че като жена и като човешко същество, не бе достойна за титлата на херцогиня Норден. Какво изобщо си мислеше? Та той бе Ноа Лукс Норден. Закрилникът на Севера. Незаконният син на императора и поробена принцеса. А коя беше тя? Еднократната забежка на един звяр с проста прислужница. Беше логично той да презира долната ѝ кръв и петното, което този неравностоен съюз щеше да донесе със себе си. Как бе възможно низкородна като нея да встъпи в брак и да споделя името на някой като него? Достатъчно! Реакцията ѝ беше глупава. Нали тя самата не желаеше този съюз. Не трябваше ли всъщност да се радва на предложението му? Тя щеше да се измъкне от положението, което ѝ бяха натрапили, щеше да може да прави каквото поиска с живота си. Херцогът бе достатъчно добър, за да ѝ  предложи такъв почтен изход от положението. Друг мъж на негово място просто би я убил или пратил в манастир.

-       Както желаете, милорд – промълви тя тихо, но очите ѝ започнаха да парят въпреки всичко. 
-    Съгласието ти наистина ме радва – гласът му прозвуча в ушите ѝ безкрайно далечен. – За съжаление това е единственото, което мога да направя, за да те компенсирам. Ти стана жертва на спора между мен и брат ми. Не искам да разруша живота ти и се надявам че ще намериш сили да живееш със Звярът от Севера през идната година.

  Чакай, какво? Очите ѝ се ококориха, когато осъзна какво ѝ бе казал току що. Компенсира? Жертва? Да изтърпи да живее с него? Мили светци, та той се извиняваше! На някой като нея! За нещо, над което самият той нямаше власт!!! Това бе пълно безумие! Лорелей се насили да остана спокойна. Тя преглътна, опитвайки се да накара възела в гърлото си да изчезна. После кръстоса очи със спокойния му сив поглед, а устните ѝ промълвиха.

-    Какви ще са задълженията на херцогиня Норден, милорд?

  Това, което видя на лицето му, облекчение ли беше? Невъзможно. Маската скриваше по-голямата част от чертите му.

-    Ще трябва да се срещаме по веднъж на ден, било то на закуска или вечеря, така че васалите на дома ми да останат…спокойни.

 
  Това условие я изненада леко, но тя кимна в знак на съгласие.

-    Освен това ще трябва да ме придружаваш на публични места и по време на официални събития. Това ще включва държане за ръка или танцуване, ако ситуацията го изисква. Съгласна ли си?
-    Да, милорд – тя отново кимна. – Какво още?
-    Това е всичко. През останалото време си свободна да правиш каквото поискаш, стига да не застрашаваш живота на поданиците ми и не опетняваш честта на дома Норден. За момента ще ти преотстъпя Джесъп, защото виждам, че двамата се разбирате добре. Когато пристигнем в Норден ще ти назнача придворни дами и охрана. Съгласна ли си с тези условия?
-    Д-да, но… - Лорелей внезапно се изчерви и спря по средата на изречението.
-    Но какво? Говори, не се бой.
-    А-ами моите… - Лорелей събра смелост и най-накрая изплю камъчето. – Ами моите… „съпружески задължения“?

  Можеше да се закълне, че го видя да трепва, но той успя незабавно да се съвземе. 

-    Кълна се в името и честта си – той положи ръка на сърцето си, - никога няма да те насиля. Осъзнавам, че думата на едно чудовище едва ли е достатъчна…
-    Думата на херцог Норден напълно ми стига, милорд.

  Ноа бе наистина изненадан от отговора ѝ. Но това, което го изненада още повече, бе свенливата усмивка, която се бе появила на устните ѝ. Съпругата му бе наистина странен човек. И изключително прям. За щастие у нея нямаше и следа от притворния снобизъм, така присъщ на благородните дами, които познаваше. Това бе освежаващо. 

  В този момент Джесъп се завърна с пълен поднос и димяща чаша мляко и разговорът им замря. Момчето щастливо подаде подноса на Лорелей и след това се обърна към господаря си. Лицето му внезапно стана сериозно и той подаде на мъжа малък свитък, запечатан с мъничък златен печат.

-    Това пристигна току що с куриерска птица от столицата, господарю.

  Ноа се смръщи и взе писмото. Той разчупи печата и започна да чете, а лицето му ставаше все по-мрачно. Мъжът върна бележката на пажа си.

-    Джесъп, занеси това на Дънкан и го доведи тук. Трябва да говорим.

  Момчето кимна и веднага хукна да изпълни поръчението. Ноа потърка схванатия си врат и осъзна, че Лорелей бе спряла да яде и го гледаше. Е, нямаше значение дали ще ѝ каже сега, или после.

-    Боя се, че ще се наложи да ускорим заминаването си. Изглежда, че има проблеми в Норден. Императорът ми нарежда да се завърна незабавно.
-    Кога заминаваме? – реакцията ѝ бе странно спокойна. От друга страна, Ноа си спомни всичко, което се бе случило само през последните няколко часа. Ако той бе на нейно място, също щеше да се радва да напусне този ад.
-    Исках да дам на хората си малко повече време да отпочинат, но заповедите са спешни. Ще оставя ранените тук, но всички останали трябва да са готови за отплаване утре вечер. Надявам се, че времето ще ти стигне да събереш нещата си.
-    Разбира се, милорд.

  Леко почукване оповести завръщането на Джесъп. Лорелей скочи на крака и се огледа за място, на което да остави подноса, но стаята бе буквално празна. Ноа също се изправи и пое таблата от ръцете ѝ, отбелязвайки със задоволство, че този път тя не трепна. Той остави храната на леглото и извика на Джесъп да влезе.

  Заедно с младия паж възрастен мъж към средата на петдесетте пристъпи прага. Раменете му бяха широки и мускулести, а на лицето му се кипреше старателно подрязана сива брада, която подхождаше на късата му прошарена коса. Пресни бинтове покриваха дясното му око, но лявото бе остро и бдително. Той се приближи и се поклони.

-    Поздрави, господарю мой.

 Ноа кимна в отговор. 

-    Лейди Лорелей, позволете ми да ви представя граф Дънкан де Моран – мой приятел и съветник от ранно детство. Дънкан, това е лейди Лорелей – считано от вчера, моя съпруга и херцогиня Норден.

Старият рицар се вцепени за секунда. После, без да промени изражението си или дори да продума, той се поклони и на нея. Лорелей бе готова да отговори на поздрава му с реверанс, но рицарят я спря.

-    И просто кимване ще свърши работа, лейди Лорелей. Херцогинята на Норден може да прекланя глава само пред негово сиятелство херцога и членове на императорското семейство, но пред никой друг.

  Възцари се тишина. Лорелей си пое дълбоко дъх и се насили да извие устни в усмивка. Ако щеше да играе ролята на херцогиня Норден трябваше да започне да упражнява маниерите си незабавно, нали?

-    Благодаря ви за безценния съвет, граф де Моран. Надявам се и в бъдеще да имам възможността да се възползвам от мъдрите ви напътствия.

  Ноа полагаше огромни усилия не се усмихне при вида на изненаданото изражение, появило се на лицето но скъпият му приятел и ментор. Определено спокойната реакция на Лорелей бе надхвърлила очакванията му. Той се прокашля леко, привличайки вниманието им. 

-    Джес, придружи съпругата ми до покоите ѝ и помогни в събирането на багажа. Тази вечер оставям сигурността на дамата в твои ръце. Направи така, че нищо лошо да не ѝ се случи.

  След това той се обърна към Лорелей и взе дясната ѝ ръка. „Пръстите му са толкова горещи“ неволно си помисли тя, но не се задълбочи повече. Той се поклони, а устните му почти докоснаха кожата й.

-    Милейди.
-    Милорд – Лорелей направи реверанс и излезе след Джесъп. 

 Вратата едва се бе затворила след тях и старият рицар избухна.

-    Не вярвам на очите си! Значи слуховете са истина? Глупаво момче, в каква каша се забърка?!
-    Успокой се и седни, Дънкан. Само като те гледам да крачиш напред-назад ми се завива свят.

  Като каза това, Ноа се свлече на леглото, махайки на приятеля си да заеме стола. Със спокоен тон той започна да му разказва за събитията от предишната вечер. Не отне много време и Дънкан отново повиши глас.

-    Онова хлъзгаво, интригантско копеле е посмяло да направи нещо подобно!
-    И двамата знаем, че брат ми може да е много неща, но не и копеле. Но на кратко – да.

  Ноа положи ръка на челото си и въздъхна. Зрението му се замъгли и той почувства, че му се гади. Натрупаните болка, изтощение и стрес от всичко случило се до сега си казваха своето.

-    Ами момичето? – тонът на Дънкан бе леден. – Може ли да сме сигурни, че тя не е някоя от пешките на Лионел? Тя може да е шпионин.
-    Повярвай ми, приятелю, ако се преструва, то аз съм многоуважаемата първа кралица на Шарийба. Не. Тя просто се намираше на най-лошото възможно място, в най-лошото възможно време и във възможно най-лошата компания – моята.
-    За сега ще ти повярвам. Но ако тя се опита да те нарани по какъвто и да е начин, главата ѝ ще се търколи, херцогиня или не.
-    Не съм и очаквал друго от теб, стари приятелю – отвърна Ноа, но не успя да прикрие достатъчно добре изтощението си. Това, естествено, не убягна от острия слух на Дънкан. 
-    Как е раната ти, момче? – попита загрижено той.
-    Боли просто прекрасно, благодаря. И ми позволи да ти напомня, аз съм възрастен мъж и твой лорд. Кога ще престанеш да ме наричаш „момче“?

Киселата му забележка накара старият рицар да изпръхти.

-    Вероятно никога.

  Дънкан стана и се доближи до младия си лорд. Грубата му длан докосна голата кожа на дясната му буза.

-    Ноа, ти гориш! – този път тревогата в гласа му бе явна. – Ще доведа лекар.
-   Няма да правиш нищо подобно. Богове, Дънкан, просто ме остави да почина за малко. Не съм затварял очи като хората от повече от седмица и изглежда, че целият свят се е наговорил да ми попречи да се наспя.

  Гневната му тирада поне успокои Дънкън, че лордът му не е на път да се присъедини към предците си в измеримото бъдеше.

-    Тогава заспивай и остави всички приготовления по отпътуването на мен. И махни най-после тая проклета маска от лицето си.
-    Разбрано, мамо.
-    Нахално хлапе. Не се безпокой, ще се погрижа лейди Нелини да научи за това, като се приберем.