Леко притеснено, но все още игриво очите ти търсят. Оглеждат внимателно наляво, после надясно.
Нищо!
Не искаш да губиш. Не знаеш, не можеш...
Идеалната комбинация.
Аз инат, а ти?
Ти просто не знаеш къде да гледаш!
Там, където очите ти търсят не пише кой съм, какво съм..
Няма да видиш колко съм бил разпъван и сгъван, гладен, прибиран, повръщан и плют.
Все едно си в Англия – просто се взираш в друга посока!
Ако можеше да видиш очите ми, щеше да знаеш всичко.
Прозорец към душата, казват...
Зениците пазят всеки спомен за болка.
На склад.
С отложен платеж!
Дори не знам, защо пиша.
Може би, защото трябва, може би, защото искам.
Не че имам кой знае какво за казване...
Понякога трудно боравя с думи.
Те невинаги могат да кажат това, което ти казвам с шейсет секунди мълчание.
Не искаш, не можеш… да губиш!
Пребягваш диагонално нагоре по редовете, но погледът ти не среща това, за което тъй отчаяно е настръхнал...
Клепачите натежават, уморяваш се да търсиш...
Така и трябва.
Заспиваш – без излишни спазми от съвест!
На сутринта – гаден вкус в устата.
Притеснено премигване.
Не гледай в гърдите ми!
Там не пише кой съм, какво съм...
Просто вдигни поглед нагоре.
И ако откриеш сянката между редовете знай, че това са моите очи, които чакат да бъдат открити!
© Филип Филипов Всички права запазени