Ако можеше да видиш очите ми
Леко притеснено, но все още игриво очите ти търсят. Оглеждат внимателно наляво, после надясно.
Нищо!
Не искаш да губиш. Не знаеш, не можеш...
Идеалната комбинация.
Аз инат, а ти?
Ти просто не знаеш къде да гледаш!
Там, където очите ти търсят не пише кой съм, какво съм..
Няма да видиш колко съм бил разпъван и сгъван, гладен, прибиран, повръщан и плют.
Все едно си в Англия – просто се взираш в друга посока!
Ако можеше да видиш очите ми, щеше да знаеш всичко.
Прозорец към душата, казват...
Зениците пазят всеки спомен за болка.
На склад.
С отложен платеж!
Дори не знам, защо пиша.
Може би, защото трябва, може би, защото искам.
Не че имам кой знае какво за казване...
Понякога трудно боравя с думи.
Те невинаги могат да кажат това, което ти казвам с шейсет секунди мълчание.
Не искаш, не можеш… да губиш!
Пребягваш диагонално нагоре по редовете, но погледът ти не среща това, за което тъй отчаяно е настръхнал...
Клепачите натежават, уморяваш се да търсиш...
Така и трябва.
Заспиваш – без излишни спазми от съвест!
На сутринта – гаден вкус в устата.
Притеснено премигване.
Не гледай в гърдите ми!
Там не пише кой съм, какво съм...
Просто вдигни поглед нагоре.
И ако откриеш сянката между редовете знай, че това са моите очи, които чакат да бъдат открити!
© Филип Филипов All rights reserved.
