Всяка уловена мисъл те кара да я сравняваш с напиращите чувства. Гмурваш се към най-дълбокото на душата си, за да я разгърнеш и разбереш пътуването в себе си. Но едновременно с това се размътва и се надигат всякакви примеси... твърди остатъци, набраздени от минали случки и предишни равносметки... Всички противоречиви емоции се размесват хаотично с аналитичните ти способности и не можеш да се задържиш на повърхността... Импулсите, задвижващи мозъчните неврони, са объркани, понякога странни и често болезнени... Извикваш спомени (милите – дори щастливи, те си остават в отминалото време и навяват тъга по необратимото...); приканваш мечтите (няма сигурност с какво ще се сблъскат и дали ще видят бял свят...); остава точния момент, в който можеш да промениш нещо, но уви... Трудно се улавя! Точността изисква доста умения, феноменална упоритост и спокойствие за реализирането. И сред цялото забързано ежедневие, куп отговорности и задачи трябва да направиш място за красивото и стойностното – това, което има смисъл след теб... което ще остане за другите... И най-често решението идва като внезапен проблясък, а не като следствие на обстоен анализ, който до абсолютна промяна е разтърсил нестабилните основи на душата ти. Накрая може и да не се познаеш, но ще си извървял достоен път. Към нещо значимо – над човешката суета! В крайна сметка зависи кои доводи ще натежат повече – на логиката или на сърцето... И хаосът остава почти постоянна величина. За да ражда идеи и нови реалности.

                                                                           © Павлина Петрова