6.05.2020 г., 20:36 ч.

Безименен 

  Есета » Философски, Лични
1176 2 8
1 мин за четене
… Празни коридори, зазидани стени, тела без лица…Попадам в нищото, лутам се надолу, късам дрехи, не говоря, а викам, отеква гласът ми там, в лудостта на самозабравата…
…Някой вдига чаша за наздравица, а вихърът удря прозореца с плам…
Ръка, подавам ти, а ти насмешливо поглеждаш и усмивката се стича по шията…, кошмарно тонът на зова се принизява до онази черна мокра настилка…Някакво дете е рисувало с тебешир и цифрите се размазват от премрежения ми поглед…
В мен е буря, сърцето нажежено скимти и моли за близост. Не помня какво съм чувствала тогава, когато мечтите ни танцуваха блус. Една бегла целувка осмисли за миг сивотата, а врабчетата пееха като славеи.
Истината е с друго лице, думите са обърнати, очите ти се смеят.
В пространството любовта е вечност, в реалността- е безразличие, в безкрая на желанията- е неспирен поток от светлина.
Мислите са топли струни от нежни звуци. Образът ти е толкова желан, а устните ти попиват залеза.
Намирам себе си, когато лицето е с онзи обичан образ, кой ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Ана Янкова Всички права запазени

Предложения
: ??:??