Безименен
… Празни коридори, зазидани стени, тела без лица…Попадам в нищото, лутам се надолу, късам дрехи, не говоря, а викам, отеква гласът ми там, в лудостта на самозабравата…
…Някой вдига чаша за наздравица, а вихърът удря прозореца с плам…
Ръка, подавам ти, а ти насмешливо поглеждаш и усмивката се стича по шията…, кошмарно тонът на зова се принизява до онази черна мокра настилка…Някакво дете е рисувало с тебешир и цифрите се размазват от премрежения ми поглед…
В мен е буря, сърцето нажежено скимти и моли за близост. Не помня какво съм чувствала тогава, когато мечтите ни танцуваха блус. Една бегла целувка осмисли за миг сивотата, а врабчетата пееха като славеи.
Истината е с друго лице, думите са обърнати, очите ти се смеят.
В пространството любовта е вечност, в реалността- е безразличие, в безкрая на желанията- е неспирен поток от светлина.
Мислите са топли струни от нежни звуци. Образът ти е толкова желан, а устните ти попиват залеза.
Намирам себе си, когато лицето е с онзи обичан образ, който убива кошмара от тежкия сън и поляга тихо до камината.
Вятърът припява рефрен и гони облаците със всички сили. Говори егото на нарцистичната душа, но не се поддавам на тези пориви. Мога да надмогна всичко. Мога, когато шепотът е баладичен тон.
…И усмивката догонва утрешния ден… За да има вяра, ще трябва и обич… Любов- несподелена, но мечтана. За нея си струва да вървя и пак, и пак… Доскоро…
… Ала … Някъде врата затвори се с трясък.
… Струната се скъса…
© Ана Янкова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря от сърце, мила Мария! Бъди здрава!
-
Пишеш прекрасно и притегателно, красиво и завладяващо, а изказът ти наистина кореспондира с поезията, от което става по-чувствен и дишащ!
Браво, Ани! Беше удоволствие за мен да прочета!🌼🌻🌼 -
Мерси, Велина! Според мен се размиват чертите между поезията и есето, просто двете са свързани и границите са двуполюсни.
-
За мен произведението стои най-правилно с отметка „поезия”. Там е мястото на блуса, на тъгата, на музиката, която боли. Там гаргата ще е най-черна
. Есето си е есе, и толкова. -
Да, най-трудното изкуство е, Гюлсер! Благодаря ти сърдечно!
-
Опъни друга струна, Ана. Не е зад затръшнатата врата очакваното от теб. Тя не е единствена. Обичта ни се случва, когато безпрекословно вярваме в нея. Пристига неочаквано. Еквивалент е на акумулираната от нас способност или умение да обичаме. Най-трудното изкуство!
-
Духовната криза е много по-ранима, Стойчо! Когато убиват духа... Благодаря ти!
-
Раздялата с човек, е ранима.
Но по-мъдро е да опазим надеждата за нова среща!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
