Безименен
… Празни коридори, зазидани стени, тела без лица…Попадам в нищото, лутам се надолу, късам дрехи, не говоря, а викам, отеква гласът ми там, в лудостта на самозабравата…
…Някой вдига чаша за наздравица, а вихърът удря прозореца с плам…
Ръка, подавам ти, а ти насмешливо поглеждаш и усмивката се стича по шията…, кошмарно тонът на зова се принизява до онази черна мокра настилка…Някакво дете е рисувало с тебешир и цифрите се размазват от премрежения ми поглед…
В мен е буря, сърцето нажежено скимти и моли за близост. Не помня какво съм чувствала тогава, когато мечтите ни танцуваха блус. Една бегла целувка осмисли за миг сивотата, а врабчетата пееха като славеи.
Истината е с друго лице, думите са обърнати, очите ти се смеят.
В пространството любовта е вечност, в реалността- е безразличие, в безкрая на желанията- е неспирен поток от светлина.
Мислите са топли струни от нежни звуци. Образът ти е толкова желан, а устните ти попиват залеза.
Намирам себе си, когато лицето е с онзи обичан образ, който убива кошмара от тежкия сън и поляга тихо до камината.
Вятърът припява рефрен и гони облаците със всички сили. Говори егото на нарцистичната душа, но не се поддавам на тези пориви. Мога да надмогна всичко. Мога, когато шепотът е баладичен тон.
…И усмивката догонва утрешния ден… За да има вяра, ще трябва и обич… Любов- несподелена, но мечтана. За нея си струва да вървя и пак, и пак… Доскоро…
… Ала … Някъде врата затвори се с трясък.
… Струната се скъса…
© Ана Янкова All rights reserved.
. Есето си е есе, и толкова.