exuded (Владимир Георгиев)
628 1290
10.03.2023 г., 23:44 ч.

Деменция 

  Есета » Лични
595 2 6
3 мин за четене

     Какво е паметта?

    Счупената пейка, на която си лежал нощем до гарата, за да избягаш от вкъщи? И после дървената шейна на дядо? Тази, същата, дето не ставаше за нищо и накрая всички ти се смееха, но ти беше първи на зимната пързалка с твоето порше – найлона от мазето на дядо...

    Счупено коляно ли е паметта? Или наопаки: счупената памет е коляно. Голямата зима, в която същият този дядо копае вход към тоалетната с кюрек, а навън вали не само сняг, времето вали... И трупа.

     Натрупа.

     Това не беше вчера. Преди пет минути беше. Някой ще рече, че е било преди петдесет години. Нека говори. Да си свери часовника първо.

     Моето куче помни кога да се храни. Но не се храни, когато не иска. Значи паметта му е избирателна. И аз искам да си спомням нещата таква, каквито не бяха. Но те бяха именно такива. Значи не споменът за тях, а нещата са били различни.

     Ала въпреки това – аз си ги спомням такива, каквито бих искал те да бъдат.

     Те са моя история.

     По този начин историята изкривява фактите. И ги превръща в символи. Митове. Значи аз не съм факт. Няма как и да бъда история. Затова да се примиря с обстоятелството, че дишам. Това за мисленето е прекалено, ще го пропусна и ще се задоволя с Dum spiro spero. Римски израз от един филм с Калоянчев и Апостол Карамитев.

     В това няма нищо лошо. Да дишаш и да се надяваваш Ако обичаш някого и превърнеш любовта си в мит, нима щеше да е по-хубаво да я унищожиш в някакъв скапан спомен? Не, животът е миг, той трябва да бъде. Да бъде! Не да се спомня. Първо да бъде. Не вдишвания и издишвания – като в кислородна маска! Не. Животът няма нищо общо с дишането. Той обдишва.

     Но ние обичаме да си спомняме неща, които не са били и никога няма да бъдат обдишани. Наричаме ги приказки. Мечти. Алчност. Пари. Успех. Има толкова много имена на нещата, които не съществуват, но може да бъдат. Едните са в съзнанието, другите... са в джоба щях да кажа, но се съмнявам да са там. В същата глава са обаче. Лошо е да превърнеш главата си в джоб: там пъхаш дребните.

    Има и приказки за свобода. За добро.

     За герои.

     За баба Цоцолана. Пепеляшка. Зоро. Оцеола. Олд Шетърхенд. Хитър Петър. Виж, за dum, за spiro и за spero нямаме поверия. Голяма работа! Спиро и Сперо първо да научат български, после да dumат. 

     Приказки – колкото щеш. Те са паметник на нещо. Земни са. И защо човешката глава възприема едно и също нещо по различен начин? И защо забравя лошото, а настоява на доброто; по каква причина държи доброто настрана от злото, като да не са едно? Защо един, когато може да открадне, го прави, а друг – не? Нали сме хора... Еднакви сме. От един клон сме слезли. Защо богатия ще вземе, а бедният – не? Какво ни прави равноправни? Паметта на нашата маймуна ли?

     А паметта е информация. Опасявам се, че като си въобразяваме, се надценяваме. Животът няма нужда от паметници. Но без памет е ненужен.

    Не на нас. 

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Силве, П. Антонова.
  • Отново прочетох, дума по дума. И си спомних: как като деца помнехме от съвсем малки случки, които всъщност не са ни се случвали, но са ни разказвани. Емоционална памет (сега ми хрумна) - как възприятията, в които чувствата и въображението играят немалка роля, могат съвсем други спомени да ни вменят.
    Затова спомените не са реалност и в криминалистиката може да са улика, но не и доказателства.
    😎
  • "Това не беше вчера. Преди пет минути беше. Някой ще рече, че е било преди петдесет години. Нека говори. Да си свери часовника първо."
    Споделям.
  • Благодаря, ИнаКалина, Пепи, благодаря за Любими.
  • А, не! Твоето куче да не е изкуствен интелект? То не помни, храненето му е вроден инстинкт. Но ако му замирише на мръвка, ще си наруши режима.
    А храненето при човека също може да е зависимост. Човекът има разум, а мозъкът често подава фалшиви сигнали: тялото може да е нахранено, а мозъкът да подава фалшив сигнал за незадоволеност, тъй като храната е едно от 3-те удоволствия, които засищат центъра на удоволствието на мозъка.
    Спомените не са реалност. Затова те може да са улика, но не и доказателство (криминалистика)
  • Еднакви, ама на различни клони, а и на всеки задачата му е различна. Много въпросителни си наслагал тоя път Отговорите са в препинателните знаци, но и това го разбираме по трудния начин.
Предложения
: ??:??