Обичам неопределеността, когато зимата закъснява и есента отдавна е преминала през късния си път, когато сутрин въздухът изстива,а гръдта на земята е още топла и идва времето на мъглите.Те изпълзяват бавно отнякъде и полягат в ниското.Тогава слънцето като оранжева топка започва да плава в млечно-бялата мъгла, тръгнало към края на деня.Любовната ласка между тях навярно се случва далеч отвъд хоризонта, но внезапно слънчевата топка започва да се спуска стремглаво надолу. Започва лудешко надбягване с ледения полъх на мъглата към топлата земя. Илюзия, разбира се, велика лъжовност, която приемам, без колебание, за истина, защото усещам дъха на космоса. Тогава представите за подреденост и логичност на света се сгромолясват. Голямата лъжа на разума се превръща в голямата истина на душата.И ми става радостно, защото земята и душата излъчват топлина.Същото е усещането , когато поглеждам към къщички, изгубени в полето.Подредени са чинно върху ивица от изсъхнал треволяк. Отнякъде църцори вяла реки ...