Обичам неопределеността, когато зимата закъснява и есента отдавна е преминала през късния си път, когато сутрин въздухът изстива,а гръдта на земята е още топла и идва времето на мъглите.Те изпълзяват бавно  отнякъде и полягат в ниското.Тогава слънцето като оранжева топка започва да плава в млечно-бялата мъгла, тръгнало към края на деня.Любовната ласка между тях  навярно се случва далеч отвъд хоризонта, но внезапно слънчевата топка започва да се спуска стремглаво  надолу. Започва лудешко надбягване с ледения полъх на мъглата към топлата  земя. Илюзия, разбира се, велика лъжовност, която приемам, без колебание, за истина, защото усещам дъха на космоса. Тогава представите за подреденост и логичност на света се сгромолясват. Голямата лъжа на разума се превръща в голямата истина на душата.И ми става радостно, защото земята и душата излъчват топлина.Същото е  усещането , когато поглеждам към  къщички,  изгубени в полето.Подредени са чинно върху  ивица от изсъхнал треволяк. Отнякъде църцори вяла рекичка  сред  разкисната земя, която понякога позлатява умореното слънце, което уж е зимно, но не е . И животът в къщите църцори плахо.Малко дим от един комин, одрямано магаре по - нататък, до рухнала каручка. От север не надничат прозорци -  от там иде студ.Мисля си  защо им са прозорци на хората, вгледани не навън, а в работата  си. Да покрият копата сено, че иде мокрота, да завърнат двете одърпани гъски, клечали цял ден до рекичката, да  огледат най-после себе си  и се покипрят, да нехаят, че дните им са преброени.

   Изпод един вратник се провира петел. Иска да излезе навън, а не може.Тясно е.Накрая се отказва и се провиква с все сила, както си знае. Кукуригането прозвучава не като утринен поздрав или като обаждане за присъствие, а като ругатня.Над целия този космос от несвързани и дребни събития истинският космос изпраща грейнало в пурпур небе . Под него  същите къщички сякаш са  изрязани от цветна хартия. Стоят наредени, като застанали на пост, за да пазят тишината и спокойствието на този забравен  край. Струва ми се , че светът си бъбри с тях и  заспалата рекичка приятелски . Мъглата  си е отишла отдавна  и е светъл  ден, но никой не го забелязва във великолепието му. Всичко е нереално в цялата истинност на пейзажа. Кой знае защо ме обхваща копнеж да съм точно тук - в забравата, сред простите случки. Иска ми се да си другаруваме с петела и да се сърдим за нещо двамата, като за разтуха.Вярвам ,че пустотата и простотата предизвикват жажда за чистота и непреднамереност.Природата  и сътвореното пораждат странно единение с тях, защото превземат сетивата с хубостта си , въпреки всесилната логика на реалността.Всъщност, какво друго ни остава освен да  приемем необяснимото, без да се питаме за истината и лъжата.