Личен архив

... За нея нямам думи.
Тя може да лети и да пълзи,
да влиза тихо в празниците шумни
и да крещи в най-тихите сълзи.

Г. Константинов

  За протокола – името ми не е от значение. Имам много имена. Има красиви и грозни. Някои са обидно подигравателни, други неподобаващо нежни.

  Нямам дом. Живея в малко бизнес хотелче. Удобно е.

  Безлично! Хората не се застояват повече от ден-два. Можеш да излизаш и влизаш когато си искаш – анонимно.

  Назначиха ме преди много време. Никога не съм искал поста. Така се случи.

  Въпреки че се срещам с адски много хора, нямам приятели... или врагове. Честно казано, понякога е самотно, но и красиво. Има нещо непонятно красиво в самотата.  Работата е тежка. Ден и нощ. Веднъж се натрупва, друг път не. Но никога не престава. Регистри, статистики...

  Не обичам младите клиенти, попаднали наивно, по детски при мен. Има толкова много положителна енергия в тях... толкова живот. Сякаш на шега са се отбили – за малко... После не заспивам. Всъщност, никога не спя.

  Аз съм превозвач. Като Джейсън Стейтън в оня филм. Осигурявам трансфери. Навремето исках да завърша психология. Така и не успях. Остана си само проект.

  Най-интересното в работата ми?

  Определено човешките реакции. Неизброими са. Псуват те, проклинат...  Това, което винаги съм уважавал, е студената хладнокръвна усмивка. Не, не примирение, просто спокойствие, примесено с презрение. Има нещо древно, демоде в такова поведение. Нещо благородническо, което отдавна вече не се среща... сякаш някакво старо, изгубено чувство за чест.

  Рядко се случва да поговоря с някои преди пътуването. Все пак трябва да се поддържат някакви социални контакти. Хората пътуват еднопосочно – винаги!

  Доста хора мислят, че съм жена.

  Не съм!

  Не бих казал, че обичам работата си – даже напротив. Мразя я, но разбирам – няма кой друг да я свърши. Отговорността е голяма, кой ще се нагърби. Вие ли?

  Има нещо много лично в такава професия, някакво интимно чувство – почти любовно...

  Не се заблуждавайте – професионалист съм. Работя чисто и методично – с  акуратността на хирург. Инструментите ми винаги са добре наточени. Почти безболезнено е, повярвайте ми! Единственият звук е тихото „с-с-с-с-с-т”, нашепвано от вятъра.

  Напоследък се уморявам все повече. Мисля да наема щаб. Така ще се избегнат стълкновението и недоволните чакащи...

  А? Името ми?

  Много са!

  Обикновено ме наричат Смърт. Ще е удоволствие да се запознаем.