Личен архив
Личен архив
... За нея нямам думи.
Тя може да лети и да пълзи,
да влиза тихо в празниците шумни
и да крещи в най-тихите сълзи.
Г. Константинов
За протокола – името ми не е от значение. Имам много имена. Има красиви и грозни. Някои са обидно подигравателни, други неподобаващо нежни.
Нямам дом. Живея в малко бизнес хотелче. Удобно е.
Безлично! Хората не се застояват повече от ден-два. Можеш да излизаш и влизаш когато си искаш – анонимно.
Назначиха ме преди много време. Никога не съм искал поста. Така се случи.
Въпреки че се срещам с адски много хора, нямам приятели... или врагове. Честно казано, понякога е самотно, но и красиво. Има нещо непонятно красиво в самотата. Работата е тежка. Ден и нощ. Веднъж се натрупва, друг път не. Но никога не престава. Регистри, статистики...
Не обичам младите клиенти, попаднали наивно, по детски при мен. Има толкова много положителна енергия в тях... толкова живот. Сякаш на шега са се отбили – за малко... После не заспивам. Всъщност, никога не спя.
Аз съм превозвач. Като Джейсън Стейтън в оня филм. Осигурявам трансфери. Навремето исках да завърша психология. Така и не успях. Остана си само проект.
Най-интересното в работата ми?
Определено човешките реакции. Неизброими са. Псуват те, проклинат... Това, което винаги съм уважавал, е студената хладнокръвна усмивка. Не, не примирение, просто спокойствие, примесено с презрение. Има нещо древно, демоде в такова поведение. Нещо благородническо, което отдавна вече не се среща... сякаш някакво старо, изгубено чувство за чест.
Рядко се случва да поговоря с някои преди пътуването. Все пак трябва да се поддържат някакви социални контакти. Хората пътуват еднопосочно – винаги!
Доста хора мислят, че съм жена.
Не съм!
Не бих казал, че обичам работата си – даже напротив. Мразя я, но разбирам – няма кой друг да я свърши. Отговорността е голяма, кой ще се нагърби. Вие ли?
Има нещо много лично в такава професия, някакво интимно чувство – почти любовно...
Не се заблуждавайте – професионалист съм. Работя чисто и методично – с акуратността на хирург. Инструментите ми винаги са добре наточени. Почти безболезнено е, повярвайте ми! Единственият звук е тихото „с-с-с-с-с-т”, нашепвано от вятъра.
Напоследък се уморявам все повече. Мисля да наема щаб. Така ще се избегнат стълкновението и недоволните чакащи...
А? Името ми?
Много са!
Обикновено ме наричат Смърт. Ще е удоволствие да се запознаем.
© Филип Филипов All rights reserved.
Добре измислено.
