Пещерата е най-загадъчният символ на човечеството.
Освен библейския мит за произхода на човека, съществува и реалният мит, свързващ първобитния човек с пещерата, дарила го с "божествен тласък" за неговото развитие. Платон призовава човешкия разум да излезе от "пещерата на сенките", за да встъпи в "света на идеите" - единствената обективно съществуваща реалност.
Пещерата е тайнствената обител, напусната преди милиони години. Керванът от стъпки е присъдата на Пътя, извеждащ навън, към многообразието от форми, към светлината и надеждата. Тези стъпки водят в подножието на Пирамидите - другият загадъчен символ, потопен в прегръдките на пустините. Назад, в историята, остава Хермес - египетски пророк, ключът към Мистериите, свързващи двата символа.
За какво са строени пирамидите?! Ето това е, което човечеството никога няма да узнае, докато върви по така избрания от него път.
Жребият е хвърлен. Пътят води към все по-необятни пустини, за да достигне накрая до Онази пустиня, на която е отредено да бъде пазител на човешките творения. Където, някой бъдещ ден, озадачен Метачовекът ще си задава същия въпрос, виждайки пред себе си "пирамидите" - продукт от дейността на цялата човешка еволюция.
Еднопосочен ли е Пътят? В старогръцкия мит за бог Хермес, който укрива кравите на Аполон в Пещерата, но така, че техните стъпки да създават илюзията, че тя отдавна е напусната от тях, се крие отговорът на този въпрос. Хермес укрива кравите на Истината в Пещерата, обгръщайки я с мъглата на тайнството. Тази Истина е още там. Напразни са усилията, дори и на боговете, да я открият извън нея. Те водят само до Пирамидите - символ на метафизичната застиналост, съпътстваща крайния акт на всяко творение Отвън.
Не се ли корени всеки агностицизъм в избора на посоката на Пътя и "нещото в себе си" /на Кант/ не се ли явява Истината, останала зад гърба ни, в тайнствената обител на Пещерата? Грехопадението не е ли в избора и фанатизма да следваме само едната посока на Пътя и предпочитанието й пред другата, която съществува редом с нея? Не съществува ли редом с евклидовата и неевклидовата геометрия?
Естетиката е единствената ни връзка с втората посока на Пътя. Ние, хората, сме уловени от рамката на общото и свободата, на която се осланяме е всъщност невидимото му движение в света на нашето присъствие. Така и мощният, самотен, вятър преминава през короната на дървото /над ствола/, оставяйки я да прояви естетиката, присъща единствено нему, но обречена на изразяване чрез чуждото на същността му.

Човечеството е стартирало от Пещерата. Пещерата като конкретност и като символ /дори и майчината утроба е Пещера/.
Когато още е било в тази Пещера то е обладавало Истината /или още по-точно е да се каже, че Истината го е обладавала/. Но я обладавало като потенция - като възможност за постигане. Излизайки извън Пещерата /към надеждата и светлината на Външното/ - към Света на формите и започвайки своята еволюция, то е започнало да се отдалечева от тази Истина. Всъщност цялото човешко развитие е развитието на една Заблуда - на една Лъжовност. Колкото повече еволюираме, толкова повече се отдалечаваме от Истината и се сближаваме с Лъжовността. Защото сме избрали едната посока на Пътя, а той е двупосочен. Втората му посока е посоката на Истинната. Онази, която отвежда обратно в Пещерата. Ние сме в ролята на бог Аполон /от известния древногръцки мит/, който търси своите крави /Истината/ извън Пещерата, защото следите им излизат от нея и не подозира, че те са там, вътре - добре скрити в тази Пещера. А за това се е погрижил хитроумният бог Хермес, който е вкарал кравите си на заден ход в Пещерата, за да изглежда, че следите им извеждат извън нея и никой никога да не заподозре, че те са още там. Така те ще бъдат търсени навсякъде другаде, само не и в Нея. Бог Хермес /като символ/ е Съществото, онази Другост, която се възползва от нас, както ние се възползваме от овцете за мляко и вълна. Какво произвеждаме за него чрез нашата "еволюция" е наистина добър въпрос. Какво печели той от нас задълбочавайки Заблудата ни, е още по-добър въпрос. Той е застанал буквално зад гърба ни /вътре в Пещерата/ и ни отдалечава все повече от себе си, а чрез това отдалечаване добива Нещото, което е предназначение на съществуването ни в Илюзорния ни свят, поддържан добре от него /при индийците известен като Мая, а в наши дни наричан Матрицата или Холографската вселена/.
Нашата еволюция, нашият външен псевдопът към Истината е оприличим на строителството на древноегипетските пирамиди. Величествени, но необясними за съвременния човек образувания, символ на "постигнатата" крайна цел. Както съвременният човек се диви пред древните египетски пирамиди и е безсилен да си отговори на въпроса защо те съществуват в пясъчната пустиня, така един ден Метачовекът ще се диви пред "пирамидите" построени от съвременния човек /храмовете на науката, изкуството и редица други/. Защото тези нови "пирамиди" също ще лежат в една Пустиня - Пустинята на емоциите на Себелишаването от най-важните ценности. И тези "пирамиди" ще затъват в "пясъците" на тази Пустиня.

Човешкият род се намира в ролята на избиращия овена /в знаменитата приказка за тримата братя и златната ябълка/. Тук той е възседнал обаче черния овен, който го извежда на Горното и Гибелно царство. А е трябвало да възседне белия овен, който да го върне в Долното и Спасително царство - Пещерата /на Истината/.