"Пространството помни,
                                                                                                Времето забравя!"

                                                                                                /blackjack12/



        Въпросът от заглавието, макар и странно звучащ, не е лишен от смисъл. Защото какво означава нещо да съществува, уважаеми читатели. Опитайте се да си дадете сметка и ще разберете, че сякаш интелектът ви блокира или се бори с непробиваема стена. Дори един блестящ мислител, като Рене Декарт, не можа да стигне по-далеч в отговора на този въпрос от своята знаменита фраза: "Cogito, ergo sum!" /"Мисля, следователно съществувам!"/. Моята цел в това есе не е да ви натрапвам фрапантни идеологеми, а е далеч по-скромна - да раздвижа мозъците ви и те сами да ви подскажат задоволителния за вас отговор. Ако постигна това, уверявам ви, че ще остана предоволен.
        Ние всички, без изключение, оперираме с термина "съществуване" напълно свободно и чисто интуитивно, без да си блъскаме главата над въпроса колко е парадоксално понятието, свързано с този термин и как то следва да бъде дефинирано точно. Аз няма да наруша тази традиция и ще ви оставя във властта на собственото ви интуитивно усещане за "съществуването". Един от първите въпроси, който може да възникне в главите ви, и който просто се набива в очи е:

Свързано ли е съществуването с понятието "форма"?

Казано с други думи - възможно ли е съществуване без форма? В знаменития роман на Хърбърт Уелс "Невидимия", главният герой - физикът Грифин, успява да стане съвършено невидим за околния свят. За този свят той престава да има форма и дефакто не съществува, но за себе си той продължава да съществува. Възникват, обаче, сериозни проблеми пред Грифин и му се налага да демонстрира съществуването си пред света. За целта той облича дрехи и бинтова главата си, за да може да изглежда що-годе нормално и приемливо за останалите. Тоест Грифин е принуден да приеме определена форма, в която да облече съществуването си. Древнокитайският мислител Лао Дзъ, обаче, говори за формата на безформеното, която именува Дао. Според него Дао е вечно и неунищожимо, малко и невидимо, меко и всепроникващо, и управляващо света. Тоест Дао съществува, в някаква предформа и е първопричина за формите. За Него Лао Дзъ казва:

"Дао ражда едно. Едно ражда две. Две ражда три. Три ражда мириадите неща..."

Никой не е виждал с очите си митичното Дао, но с видими форми се сблъскваме ежедневно. И като следствие изниква закономерният въпрос:

Защо нещата приемат форма?

Когато котката изпитва студ, тя се свива, приемайки кълбовидна форма. Това никак не е случайно. Котката мигновено решава един вариант на изопериметричната теорема:

От всички равнообемни тела кълбото е с най-малка повърхнина.

Фактически котката се свива на кълбо, за да намали до минимум повърхнината си и така съхранява топлина за по-дълго време.

Близко до ума е, че нещата приемат определени форми, които са решения на някакви екстремални задачи и тези форми им служат като защитна реакция, от една страна, срещу съществуващото извън тях и вътре в тях, а от друга срещу несъществуващото извън тях и вътре в тях. В частност формата ги предпазва, в определен смисъл, дори и от самите тях, а на последното обстоятелство спокойно може да се гледа като на доказателство за собственото им съществуване. И когато споменахме, че формата предпазва нещата, както от несъществуващото извън тях, така и от несъществуващото вътре в тях, рискуваме да бъдем обвинени в едно напълно безсмислено изказване. Но нека ви припомня, любознателни читатели, една известна мисъл на Лао Дзъ:

"Несъществуващото ще споходи всичко съществуващо."

Тя не е никак случайна и ви съветвам да помедитирате върху нея. Дълбочината й е необичайна!

И така, осъзнавайки важността на формата за съществуването на нещата, ние все още нямаме убедителни логически доводи, за да се произнесем окончателно, че наличието на форма е едно необходимо условие за съществуването на нещата. Единственото, което смеем да твърдим е, че има немалка вероятност това да е именно така. Именно поради липсата на доказателства за упоменатата теза, следва да разгледаме по-подробно въпроса за:

чистото съществуване /без форма/.

Възможно ли е то? Погледнато чисто математически, можем спокойно да въведем един Оператор за съществуване. Той не се нуждае от форма, за да функционира, но спрямо конкретните форми ще се задава по специфичен начин с нещо, което можем да оприличим на матрица или тензор. Преди да се прояви на ниво форма, съществуването на нещата се гарантира от този оператор и можем да го наречем мнимо /или латентно/ съществуване. Без да се задълбочавам върху детайлите, ще споделя с вас един удивителен факт:

Както и да бъде дефинирано понятието "доказателство", съществува теорема за съществуване, която не притежава конструктивно /т.е. описано с помощта на алгоритъм/ доказателство.

Близко до ума е, че броят на подобни теореми, имащи единствено чисто логически /и некоструктивни/ доказателства, ще надвишава чувствително броя на "конструктивните" теореми. Да си вземем една произволна такава "неконструктивна" теорема. В нея задължително ще става дума за съществуването на някакъв обект "О".  И тук идва първият шок, който получаваме. "О" не може да възникне като реално физически съществуващ обект, никога в никоя вселена. И наистина, ако допуснем противното, то начинът на възникване на "О" ще представлява по същество своеобразен алгоритъм, който доказва теоремата. А нали тя нямаше конструктивно доказателство! Следователно "О" съществува само в математическата, но не и във физическата реалност. "О" е като летящия Пегас - неговото съществуване е чисто мнимо! Но все пак е съществуване, нали?
       Даденият от мен пример оборва поддръжниците на теориите, че математиката се покрива с физическата реалност. Не, драги мои - математическата и физическата реалност имат непразно сечение, но имат и вечно непресичащи се зони!
       Идеята да се зададе съществуването чрез Оператор за съществуване ни води до следващата стъпка. Във физическата реалност следва да търсим физическо Поле на съществуването. Неговият репрезентатор следва да е протобозон, който чисто символично ще наречем Екзистенцион. Той, съгласно известният принцип на Луи дьо Бройл, е частица вълна, или още по-точно казано - частица сърфираща на гребена на квантова вълна.  Фактически Екзистенционът живее на границата между Битието и Небитието. Той е като делфин, който е осъден вечно да се гмурка във "водите" на Небитието и да изскача оттам в Битието, обгърнат от мистични капчици мъгла,  с която сякаш загръща Битието и изгражда наноси в Него (както героите на Омир от троянската война са загръщани в мъгла /или облак/ от техните богове-любимци, за да бъдат спасени от смърт /така например Аполон спасява Еней в двубоя му с Диомед/).  Именно тук е мястото да си припомним още една друга изключителна мисъл на Лао Дзъ, тясно преплитаща се с казаното от нас:

"Всичко се поражда от Битието. Битието се поражда от Небитието!"

Нека отново се върнем на главния въпрос:

Какво означава нещо да съществува?

Не следва ли да свързваме съществуването на един обект с наблюдател, който регистрира /обективира/ съществуването му?

Според мен отговорът на втория въпрос изцяло зависи от това как подхождаме към него - като вярващи или като атеисти. И наистина, нека сме вярващи. Тогава за нас съществува Бог, когото можем да наречем Висша перцепторна функция. Той наблюдава квантовия свят представляван от т.нар. вълнова функция на Шрьодингер. Добре известно е, че съгласно принципът на неопределеност на Хайзенберг, вълновата функция задава не точните местонахождения на наблюдаваните обекти, а цели полета от потенциално възможни техни координати, в които те пребивават с определена степен на вероятност. Занимавайки се обстоятелствено с този въпрос, ние изяснихме преди време, че принципът на Хайзенберг означава, че за един квантов обект не е възможно едновременно да се знаят неговото настояще и локалното му бъдеще. Затова, за да има той локално бъдеще, т.е. за да съществува, наблюдението променя неговото настояще. Следователно Висшата перцепторна функция, наблюдавайки всеки един квантов обект, непрекъснато го променя, но така тя, оглеждайки се в неговата промяна, променя и себе си. Тоест Бог не може да се самонаблюдава, защото тогава той се саморазрушава! Така логически достигаме до извода, че ако съществуването на нещата е плод на Божието наблюдение, чрез което това съществуване се регистрира и обективира, то съществуването на Бог не може да е дело на негово самонаблюдение. Тогава имаме само две възможности, ако искаме да сме логически последователни. Да приемем, че Бог не съществува, защото за него не съществува Наблюдател. Но това противоречи на аксиомата на вярващите: Бог съществува! Другото е да признаем съществувавето на Наблюдател на Бог, което звучи толкова налудничаво, че е направо абсурдно. Единствен изход се явява тезата на солипсизма:

"Съществувам само аз и всичко останало е плод на моето въображение!",

която сега би следвало да бъде преформулирана във вида:


Съществува само Бог и всичко останало е плод на Неговото въображение!