Да си герой в днешно време е трудно, да не кажа, че дори е смешно, ако попаднеш в грешната среда. Но нали затова са героите, да се борят с грешната среда, с плевелите на обществото и затъмняващите слънцето явления? Нали затова са героите, да ни спасят? И какви по-убедителни герои от тези по филмите и по книгите - идеалите на обществото?
          В началото е странната Героиня от филмче, която крещи, безпомощна и истерична, нападната от Злодея. И нея помним като Героиня, и Злодея помним като Герой, а това е притеснително. Следва Героят-Всичкоможещ, който е осмиван за дребни грешки в битието. И Грешника можем да запомним като герой. Но след припознаването и отъждествяването с героите край нас и поставянето им на пиедестал, следват и истинските. Тях никой не ги помни. Освен тяхното подвижно битие и може би водата, която има памет. Същността никога не е запаметяваща се, същността винаги е съществуваща. Така че героите ги помнят само героите.
          Тръгваме от обект А - жертвата. Тя сънува своя спасител. Той всичко може, знае всичко и има мускули. Принцесата (независимо дали в мъжки род, женски или детски случай), трябва да бъде спасена. От какво: от грахово зрънце, дракони, пожари - няма значение. Важното е, че има наличното: псевдосубект, пречка и спасително камъче. Но как би се почувствала принцесата, ако я сравним с баскетболна топка? Заседнала на коша. Светът е пълен с жертви, които имат нужда от спасители. А дали те знаят онази мъдрост за човека и глада? Че ако го учим как да го утолява сам, се спасява? Всеки псевдосубект може да се съживи с малко помощ. Но изпитът Живот не прощава. Този, който не е научен как да пада, умира. А този, който себе си е постигнал, умира в очите на другите. Помним общочовешкото у героите, спасителното, помним ярките примери, които ни спасяват по един или друг начин, усещаме добрината - майка, която ни целува, баща, който ни кара с кола за важен изпит, братя и сестри, приятели, които ни правят весело, любим/а, който/която ни кара да се чувстваме единствени, и т.н. Жертвата не иска просто да бъде спасена, умните жертви искат да станат силни или поне да се прикачат за спасител, за да си осигурят Съществуването.
          А Субект А, злодеят? Той пречи или помага на жертвата да намери спасител? От добрите злодеи из книги, филми и музика: разрушителната енергия също е на пиедестал, разбираме, че е възможно и второто. Един малък дуалистичен свят задвижва колелата си и намира Спасител. Новият става сиво-бял, но това няма значение. Важното е, че има компоненти и взаимодействие, които да дават по телевизията и новините. Злодеят от екрана е страшен. Шофьорът, сгазил дете, самовзривилият се, унищожил невинни жертви, стрелецът, застрелял еди-кой си, майка, изоставила детето си, извънземните... Какво е злодеят, ако не друг свят? Друг свят с нападателно, агресивно поведение. Но никой не търси причините и кой ще спаси злодеите. Инстинктът е: унищожи. Така ставаме и ние злодеи. Тук е моментът с отъждествяването, който ни кара да се чувстваме съпричастни на лошите. И рекламният трик, който осигурява на света нови и нови попълнения от плоски филмчета и истории, които да запълват всекидневното ни време. Да го кажем така: причината и истината не са присъщи на злодеите. Вечната борба добро-лошо е първична.
          И стигаме до класическия герой - обект/субект Б. Понякога мисли и се причислява към второто, понякога е просто инертен компонент на света си, получил късмета да е "полезното камъче" и пак получава титлата Герой. Тази титла е ваяна през вековете, заглаждана, ощърбвана, украсявана, обезглавявана и възстановявана, тази титла се бори като дракон, унищожава дребнавото, възражда красивото, сама по себе си е красива, дава ни смисъл. Разбива на парчета илюзиите ни, предизвиква въображението ни. Понякога ответно действие или смях. Но най-важното за класическия Герой е да е представителен. Имаш ли достатъчно същностни черти, "котвички", за които да се хване зрителят, извършиш ли класически действия на доброто, ставаш класически герой. За страничния човек е важно да си "добър", "полезен". "Полза" е ключова дума. И принцесата става герой, ако дава на принца всичко, от което има нужда, и жабата става герой, ако не се превърне в принц и при това запази достойнство. Интересното битие на човек го прави герой. Проблемите и успехите. Критериите се менят, но не много. Обществото гладува за полезни елементи. Героите са тези, които спасяват, злодеите и жертвите са тези, които умират, ако не станат герои. Класическият герой не търпи нераздвоености, защото се разводнява. Той трябва да е противоречив и с характер, а "полза"-та е ключова дума, защото трябва да е спасителната сламка на всички. Срещали сме и изтощени герои, те са навсякъде - с убит стремеж, размислена воля, недъгава мечта, тежък спомен или друго, което им пречи да полетят като супермен. И такива хора забравяме.
          И стигаме до това какво е наистина героят? Моят истински герой е добрият човек, който се спасява. В общество, което не се цени достатъчно - всеки се чувства недооценен по някакъв начин, щастието е дефицит, а то е единствено себеосъществимо. Загубим ли представа за стойностите, ще добием представа за миговете. Ценностите, стойностите са ключови, защото ни движат към заветната цел: нас самите. В по-добър вариант. По-умен, красив или гъвкав, по-импулсивен, щастлив или успешен. В по-нас. Кой помни героите? Какво помнят героите? Цветето, целунало вечер или лятото, превърнато в мак, топлата завивка от детството или нечия любима ръка, очите, сърцето. Какво са героите, ако не хора умиращи, страдащи, мислещи, премислящи, успели и провалени, критични и безрасъдни, смели в страха си, силни в слабостта си, весели в тъгата, трудни в същината... Какво ли е да обичаш герой? Да помниш герой, истински? Какво ще каже времето за тях? Любими хора, за които знаем, че са велики? Какво ще каже за майка ми? Това е най-яркият пример. Времето изцежда същината и я превръща в съшивка на следващи идеали. Героят е жив. Драконът диша. За истинските проблемни фактори в ежедневието ни е характерно латентно, инертно състояние. Какво е героят, ако не това в нас, което се движи? Кой да помни, ако не ние? Светът е страшен в забравата си. И ето още едно чудовище, което да победим... Ако искаме да сме нас и себе си трябва да се осъществим по възможно най-добрия начин. Да сме малкият герой на ежедневието ни и големият герой на мечтите си, малката мечта за щастие и голямата за намирането на другия. Да станем достатъчно добри, за да спасяваме други, това ни прави герои. Да сме запомнящи се идеали е трудно, но да намерим идеали, които да следваме, не толкова... Съзнанието на обществото помни. Помни въпреки забравата и диша стихове, музика и картини, писани и рисувани винаги и тупкащи във всяко едно сърце и днес. Трябва да сме признателни на тези, които ни показват пътя, защото без него няма смисъл.
          Жертвата, която крещи, и злодеят, който се смее, героят, дал надежда, са път към топлинката в нас. Какво е героят, ако не този, който помни и се бори за него, доброто? Достатъчно е героите да помнят.