Разрушаването на Берлинската стена беше грешка.
Тя трябваше да остане – символно. От нея да се бяха сътворили врати – прозорци. И не железни, а ефирни завеси трябваше да има. Да минава всеки покрай тях. И да помни.
Демокрацията дойде да руши – видяла в слънцето заря, тя ослепи индивидите, както обичат днес да се наричат разпарчетосаните маси, лишени от чувства за общност и личност. И ги направи слепи за смисъла на народовластието. Възприеха парите като знак на властта. И безхаберието – като символ на държавността. Всеки би бил лош политик, ако се докопа до алчна власт. Защото властта е услужливо демократична, тоест: бездушна, ничия, обща в своята частност и в крайна сметка ненужна, когато е неподчинена. Пазарът вече е власт, от онези тържища е, които създават или унищожават свободната воля, за да я подчинят на оборота.
И обединена Европа кима в знак на съгласие. Тя е достатъчно заета със себе си и прекалено оплетена от нормите, които бълва на конвейер, та да мисли за демокрацията отгоре на всичко. Щом си ѝ в кюпа, демократ си. Нима може да е иначе?
Тази презумпция е толкова фалшива, че дразни с плоскоумието си.
Но тя повече дразни със своята възторженост.
Оня ден една бременна жена се преби на слизане от трамвая в София. Мъжът ѝ беше до нея, помогна, станаха и други хора, още има такива, но тя пострада. Падна лошо. Трамваят беше столетник. Този същият трамвай съм го виждал да спира от старост, изнемощял от демократичните ремонти през последните трийсет години от живота си. Стъпалата му бяха тъй високи, че нито бременна, нито възрастна жена можеше да се качи. И знаете ли какво си помислих: това не е обществен превоз. Катафалка е. Никакво уважение към пътниците, те повечето бяха пийнали, цигани с лопати, начумерени издънки на човечеството – и аз сред тях и като тях, разбира се, но все пак бяхме хомо сапиенс що-годе. Бациликус булгарикус. С други думи – запартъци. Заслужаваме известно уважение дори и само за това.
Преди трийсетина години, може би по-малко, бях във Виена да се обучавам на нещо си мое. Стъпалата на трамваите бяха доземи. И не се чуваха, тихи бяха. Падаха като ескалатор, подканяха уважаемите гости да посетят возилото. Ако обичат и ако бъдат така добри. Правостоящи нямаше.
Бременната жена се замая, повърна, отиде в заведението досами спирката, мъжът я подкрепяше. От там я изгониха, защото заемала място. Беше обедно време, празните маси не са за родилки.
Така работят нещата у нас.
Изборно време, демократична рапсодия на олигофренната представа за заслужено нещастие. Пък защо ли не запомних преди тридесет години във Виена на това мое обучение изборно ли там беше времето или просто бе есен? Защото времето няма значение, когато те прави щастлив. Възрастта – също. Затова трябва да е.
Май беше септември. Или октомври. И младите се държаха за ръцете. И възрастните се държаха така. И по улиците имаше музика. Нямаше просяци вечер. А чистотата заслепяваше неона и той притихваше уморено под звуците на класиката. Свиреха младоци – без купички за просия пред тях, на цигулки, просто за кеф. Просто. Каква хубава дума! Миришеше на печена царевица връз кюмбе. На ранни кестени. Там. И тогава.
Ама не и тука. Не и днес, трийсет години по-късно. Не видях и не разбрах какво стана с клетата жена, която се стовари върху корема си. Беше в седмия или осмия месец. Трамваят издрънка ядосано с някакъв щур звук, за да предупреди пасажерите, че възнамерява да тръгне, щракнаха белезниците на вратите и железните му колела застъргаха още по-зловещо по релсите. Възмутих се, че е още жизнен. И се замолих плода в утробата на жената също да оцелее. И тя самата. Лошо се спъна. Животът у нас умее да спъва. Особено някои. Най-често тях.
Докато размятах с лявата ръка куфарчето, а с дясната се държах неистово да не падна върху обявата на Столичната община, прикрепена към стъклото, потта се стичаше в очите ми и под тях; и си представих Берлинската стена. Колко е нужна, ако не беше стена! Просто излизаш от един свят и влизаш в другия! И да няма Желязна завеса. Да не е стена, а врата. Отключена. Няма вече нито лошотия, нито измама, нито далавери, няма бедност... Само щастие. Достойна работа. И доброта.
Не биваше да я рушат. Да я бяха направили преддверие. Не към Ада. Ако няма врати, как ще разпознаем доброто от злото? Лявото от дясното? Любовта от егоизма? Или пък - себе си сред другите. За да приемеш нещо или някого, трябва да му открехнеш пролука, за отвориш врата. Твоята врата. Твоето достойнство. И да го запазиш, отчасти макар - него и вратата, докато сте заедно. Дори да е до края. А може би - заради това.
Настана шум и се опомних. Да, в ада бях.
Дошла беше контрола. Държавата имаше униформа и тя бе наметната върху едрите тела на трима байовци, единият – с фуражка. Трамваят спря на спирката и зачака. Видях най-сетне какво пишеше на стикера на Столичната община върху стъклото срещу мен, нали не успях да го разчета преди малко. Пожелаваше приятен път тази табела. Не разбрах на кого. Не одобрявам ругатните на обществени места, особено когато са благонамерени. И окачени на табели.
Контрольорите бяха делови. Показвахме послушно превозни документи, вадехме снимки в портфейлите, застраховки гражданска отговорност, стари трамвайни билети – продупчени отдавна, но не за тази линия, спомени се изливаха от чантите, в тях имаше и зарзават; компот без капачка, затулен с тоалетна хартия и вързан с ластик, стърчеше от дамската чанта на възрастна жена. Повечето пътници, мургави или просто ловки, демократично и пъргаво се плъзнаха навън през вратата, която беше отворена – тази до ватмана.
Тя беше услужливо открехната.
За кого ли? Път към какво беше тази врата?
© Владимир Георгиев Всички права запазени