Един затворен човек върви по тротоара. Той не вижда птиците, слънцето, оклюмалите жълти храсти и сухите погледи на хората около него. Не усеща палещите лъчи на отраженията на стъклата върху кожата си. Понякога изпитва чувства, които дотогава са му били чужди – усеща, че не върви, а лети, и колкото по-далече стига, толква повече не иска да се връща.
„Но аз не искам да летя”, говори на себе си човекът и се затваря с всички си сили, притиска ленените си дрехи плътно о тялото, защото се страхува, че ако не го прави, целият ще се излее от себе си. И продължава да мисли дали наистина не е желаел никога да лети или просто е престанал да желае това.
Връща се в детството си и си спомня за любимата си прашка. С нея убиваше врабчета и гугутки. Не, той не искаше да лети тогава. Тогава искаше да убива.
После стана младеж и продължи да убива – гарвани и свраки, сойки и синигери. Така правеха и приятелите му. Всички стреляха по летящите птици. Никой не искаше да прилича на тях.
Той – също. Никога не ...