Sep 5, 2018, 8:58 PM

Затворен човек

2.6K 6 3
3 min reading

    

     Един затворен човек върви по тротоара. Той не вижда птиците, слънцето, оклюмалите жълти храсти и сухите погледи на хората около него. Не усеща палещите лъчи на отраженията на стъклата върху кожата си. Понякога изпитва чувства, които дотогава са му били чужди – усеща, че не върви, а лети, и колкото по-далече стига, толква повече не иска да се връща.

     „Но аз не искам да летя”, говори на себе си човекът и се затваря с всички си сили, притиска ленените си дрехи плътно о тялото, защото се страхува, че ако не го прави, целият ще се излее от себе си. И продължава да мисли дали наистина не е желаел никога да лети или просто е престанал да желае това.

     Връща се в детството си и си спомня за любимата си прашка. С нея убиваше врабчета и гугутки. Не, той не искаше да лети тогава. Тогава искаше да убива.

     После стана младеж и продължи да убива – гарвани и свраки, сойки и синигери. Така правеха и приятелите му. Всички стреляха по летящите птици. Никой не искаше да прилича на тях.

     Той – също. Никога не е мечтаел да лети. Дори и по-късно, когато стана млад мъж – желаеше всичко друго или поне почти всичко, но не и да лети. Дори се страхуваше от високо.

     Не спира да върви и си спомня цвета на книга, в която прочете, че роденият да пълзи не може да лети. „Защо помня цвета на книгата, а от съдържанието ѝ – само едно изречение?“, възмути се на себе си. Това единствено запомнено изречение го ядосва и той го разделя на две, съсича го с яда на мисълта си. Той не е роден да пълзи. Може би е роден да мрази, да убива, но не и да пълзи. Омразата е градивно чувство, тя е двигател. От омраза може да убиеш, но може и да сътвориш. И какво означава да си роден да пълзиш? Може пък това да е способ да оцелееш. Нима няма пълзящи твари на земята, които живеят добре и се размножават без да имат потребност да летят? Нима само летящите заслужават уважение? Откъде накъде?

     С радост би прочел отново стихотворението на Валери Петров за хвърчащите хора. Защо го беше забравил? Може би защото не е искал да го запомни. Но очевидно все пак нещо е останало там, в паметта му, при услужливите вехтории на уморения му и безполезен живот. Върна се няколко десетилетия назад и устните му повториха онова, което си беше казал наум, когато за първи път научи за хвърчащите хора: „Родените да пълзят не мразят родените да летят. Те ги презират.”

     Ако е така, защо сега усеща, че нозете му се отделят от земята и той вижда как те се носят увиснали над главите на хората, сградите, дърветата? И му става все по-горещо, защото слънцето е съвсем близо в този горещ летен ден, става му лошо и от високото, и от усещането, че той не лети с крила, а със силата на мисълта си. И все пак се радва че още е жив, защото ако децата на земята са същите като него, когато той беше млад, сега вероятно щяха да го застрелят с камъните в своите прашки. Защото той лети, макар и неохотно – че кой обича летящите твари? Те изглеждат безотговорно свободни.

     Този човек е затворен и стиска здраво сърцето, пристяга дрехите си, защото ако ги пусне, ще полети като много други. И може да бъде убит. Той знае, че родените да летят трябва да пълзят, за да оцелеят.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Comments

Comments

  • Благодаря, Илияна,Стойчо.
  • Силен подтекст!
  • Ако е есе, е творба за личната истина на "хвъркатите". Ако е повече разказ - е разказ с житейска структура и може би с осъзнаването на човека,че има ли крила и да ги реже и да ги свива, сам избира- ще лети ли, ще върви ли или ще лази. Талант! Поздрави от мен!

Editor's choice

Кога, ако не днес, и кой, ако не ние? 🇧🇬

slavi2002

КОГА, АКО НЕ ДНЕС, И КОЙ, АКО НЕ НИЕ? Както е казал Рик Уорън: Животът е пълен с проблеми и начини з...

Само ако започнеш да правиш добро... 🇧🇬

thedac

Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него И най-малкото добро, което направиш, то е за т...

Задбалансово 🇧🇬

exuded

Властта у нас битува несрамежливо. Придобила е себе си и вече няма нужда от воля на избора, на избир...

Когато бях овчарче 🇧🇬

exuded

Най-тучни са пасищата вдясно от планината на властта. Трева – колкото щеш, ядеш на воля, а тя никне,...

Живот... 🇧🇬

tianna

В дни като този не съм съвсем сигурна за кой ми е по-тъжно... За мъртвия или за живите. Може би за ж...

За живота въобще 🇧🇬

Ready_4_whatever

Левкемия... Усещаш! 220 – зареждам, пази се... Непрекъсната, права скáла... Разпѝлен звук, разкъсващ...